И просякът наистина веднага пусна поводите. В пристъп на благодарност той хвана ръката на благодетеля и я целуна (вероятно беше виждал как го правят гайджините). После отскочи назад, поклони се ниско и се затътрузи по пътя.
Чудна работа: Сирота май бе забравил накъде е тръгнал. Той поклати глава, потърка слепоочията си, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Изведнъж се залюля като пиян и политна настрани.
И непременно щеше да падне и най-вероятно жестоко да се потроши в паважа, ако за щастие край него тъкмо в тоя миг не минаваше млад, много приличен наглед туземец. Юношата свари да подхване припадналия ездач, а откъм чайната вече бързаха съдържателят и пасторът, зарязал многобройното си семейство.
— Пиян? — викна съдържателят.
— Мъртъв? — викна пасторът.
Младежът опипа пулса на Сирота и каза:
— Припаднал е. Аз съм лекар. По-точно скоро ще стана лекар — и се обърна към съдържателя. — Дали ще позволите да внесем тоя господин във вашето заведение, ще му окажа помощ.
Тримата пренесоха безчувственото тяло в чайната и тъй като нямаше къде да сложат болния в европейската част, го замъкнаха в японската половина, върху татамито — където тъкмо си допиваше чая Ераст Петрович.
Няколко минути им отне да се освободят от съдържателя и най-вече от пастора, който много държеше да даде на страдалеца утеха в сетните му мигове. Студентът медик обясни, че това е най-обикновен припадък, няма нищо опасно, пострадалият просто трябва малко да полежи.
След малко се върна Тамба. Никой не би разпознал в тоя благ, спретнат старец отвратителния просяк от моста. Джонинът изчака външните хора да излязат. После се наведе над Сирота, стисна слепоочията му с пръсти и седна отстрани.
Ренегатът тутакси дойде на себе си.
Той примига, озадачено гледайки в тавана. Вдигна глава и погледът му срещна студените сини очи на титулярния съветник.
Той се изправи рязко, забеляза двамата японци. Едва плъзна поглед по младия Ден, но се вторачи в кроткото старче като че не бе виждал по-ужасна гледка през живота си.
Сирота бе страшно пребледнял, по челото му избиха капчици пот.
— Това Тамба ли е? — попита той Фандорин, кой знае защо. — Да, познах го по описанието… Точно от това се страхувах! Че са отвлекли Соня. Как можете вие, цивилизован човек, да сте заедно с тия върколаци? — но след още един поглед към безизразното лице на бившия другар по служба той клюмна и пошепна: — Да-да, естествено… Нямали сте избор… Разбирам. Но вие сте благороден човек, знам го. Вие няма да допуснете тия шиноби да й причинят зло! Ераст Петрович, господин Фандорин, та вие също познавате любовта, вие ще ме разберете!
— Няма да ви разбера — отвърна вицеконсулът равнодушно. — Жената, която обичах, вече не е между живите. Благодарение на вас. Тамба каза, че тъкмо вие сте разработили плана. Дон е извадил късмет с такъв помощник.
Сирота стреснато гледаше Ераст Петрович, уплашен не толкова от смисъла на думите му, колкото от безжизнения тон, с който те бяха произнесени.
Той прошепна разпалено:
— Аз… ще направя всичко, което те кажат, само я освободете! Тя не знае нищо, нищо не разбира от моите работи. Не бива да я държат за заложник! Тя е ангел!
— И през ум не ми е минавало да държа София Диогеновна за з-заложник — все със същия вял, тих глас отвърна Ераст Петрович. — Що за гнусотии говорите?
— Не е вярно! Получих бележка от нея! Това е почеркът на Соня! — и Сирота прочете розовото листче, извадено от разкъсания плик: „Дойде беда, сърце не трае, спаси ме ти, ела при мен! Ако не дойдеш, знай тогава, че ще погина зарад теб.“ Тамба се е досетил къде крия Соня и я е отвлякъл!
Мъчителна гледка представляваше годеникът на „капитанската дъщеря“: устните му трепереха, пенснето се клатеше на шнура си, пръстите му бяха сплетени в молба.
Но Ераст Петрович изобщо не се трогна от тая беззаветна любов. Той разтърка гърдите си (проклетите дробове!) и каза само:
— Това не е бележка. Това е стихотворение.
— Стихотворение ли?! — втрещи се Сирота — Какво говорите! Знам какво представляват руските стихотворения. Тук няма рима. „Трае“ — „тогава“ не е рима. Рима може да няма и в белия стих, но там има ритъм. Както е при Пушкин например: „Отново навестих туй кътче на земята, сред което живях като изгнаник две години.“130 А тук няма и ритъм.
— Въпреки всичко това е стихотворение.
— Аха, това може да е стихотворение в проза! — сети се Сирота. — Както е при Тургенев! „Сънувах, че се намирам някъде из затънтените кътчета на Русия, в най-обикновена селска къща131.“
— Може и така да е — не влезе в спор Ераст Петрович. — Тъй или иначе, София Диогеновна не я заплашва нищо. Нямам и най-малка п-представа къде я криете.