— Вие знаете най-добре, сир — кимна бавно Карю и направи малко пресилен поклон. — В такъв случай да ви чакам край лодката, нали така, сир?
— Ако иска, може да се разходи из градината — провикна се сестра Вероника някъде откъм дълбините на работилницата.
Точно в този момент сънливата обедна атмосфера на манастира беше огласена от ясен звън на малка камбана.
— Е, добре, щом смятате, че е подходящо — кимна смръщено Амброуз. — Не бих искал слугата ми да бъде обвинен в каквато и да било проява на неприличие! — И го изгледа многозначително.
— Разбира се, разбира се. Няма да смути никого. Това беше камбаната за пранцо[12], значи сестрите ще бъдат до една в трапезарията. Сестро! Къде си, сестро! — провикна се Вероника към друга, невидима в момента жена. — Странна работа. До преди минута беше тук — промърмори под носа си. А после: — Аха, ето те и теб! Защо се криеш там, сестро? Би трябвало да отидеш в трапезарията заедно с останалите! — допълни бързо по-възрастната монахиня. — Хайде, слез! Няма нужда да се срамуваш.
Обърна се към Карю и посочи към втора монахиня, която заслиза бавно по стълбата от галерията.
— Ето, млади човече! Можеш да вървиш. Само не пипай нищо, разбра ли? — изрече и му се усмихна благосклонно. — Сестра Анета ще ти покаже пътя.
Карю последва чинно втората монахиня. След предпазливото слизане по стълбите тя почти побягна пред него — толкова бързо, че той изобщо не успя да види лицето й, когато се втурна напред.
— Почакайте, сестро! Не толкова бързо!
Но монахинята продължи енергично напред, поддържайки разстояние от няколко стъпки между тях, със сдържано приведена към земята глава и ръце, пъхнати в ръкавите на расото й.
— Аз не хапя, не се страхувайте… — подвикна Карю, който почти подтичваше, за да върви в крачка с нея. Тази монахиня изглеждаше още по-притеснена и от художничката, когато ги посрещна.
— Как казахте, че е името ви? Бенадета, нали така беше?
След тези думи тя го погледна бързо през рамо, но продължи да мълчи.
— Е, добре — въздъхна Карю. — Но не мисля, че постъпвате според Божията воля, сестро Бенадета, като се отнасяте така хладно към гост във вашия манастир.
Известно време Карю се развличаше, като оглеждаше гърба на монахинята — млада или поне по-млада от другата монахиня, тънко кръстче, но пък стабилна задница. Леко поклащащата й се походка я показваше в добра светлина. При тази унижението на плътта все още не беше успяло да си свърши работата, това поне беше сигурно.
Тази мисъл като че ли му вдъхна нов живот. Неясното, неопределено чувство на неудовлетворение, което го беше обхванало в гондолата, решението да се откаже веднъж завинаги от тези опасни приключения из манастирите, се изпариха подобно на утринна мъгла над лагуната. И Карю осъзна, че надушва ново приключение във въздуха.
Бяха подминали хербариума и сега вече бяха в самата градина — редици изрядно подстригани билки и цветя, отделени в симетрични форми една от друга. Младата монахиня най-неочаквано спря и с ръка над очите си, за да се предпази от изгарящите лъчи на обедното слънце, се извърна леко към него и изрече:
— Това е градината — гласът й беше изумително топъл и нисък. — Камбаната ще звънне в края на пранцо, така че, когато я чуете, няма да е зле да се ометете оттук — независимо от онова, което ви каза сестра Вероника.
Начинът, по който изрече тези думи, остави Карю с впечатлението, че великата художничка на Амброуз не си пада особено по манастирските правила. Изведнъж го обзе странното, но засилващо се с всяка следваща секунда усещане, че изобщо не трябва да бъде тук. Но защо да се притеснява? В крайна сметка сега беше тук като слуга на Амброуз, така че нека този път за разнообразие той да поеме вината. Затова Карю остана на място, очаквайки от нея да продължи — повечето от монахините, с които беше влизал в контакт, обикновено приветстваха извинението да си поговорят с някой нов човек. Но тази очевидно не беше такава. Въпреки това, когато тя се опита да мине покрай него, той застана на пътя й.
— Моля ви, не бързайте! Останете! — реши да смени подхода си той и изрече с най-гальовния си глас. — Няма ли да ми кажете поне… — и плъзна очи, търсейки някаква тема за разговор, докато погледът му не падна върху една от лехите с растения, — … какви са тези неща тук?
— Да ви кажа какви са тези неща тук ли? — този път тонът на монахинята не беше нито нисък, нито топъл. — Не си въобразявайте, че ще можете да ме оплетете в дребните си игрички!
Дори и да беше изненадан от тази внезапна смяна на отношението й към него, Карю не каза нищо. И почти веднага след това спомените му се завърнаха.