В центъра му се намираше голяма римска арена, нещо като царска корона, покрита с корали и измъкната от морето след хиляда години. Каменната й белота отразяваше ослепителния блясък на безмилостните слънчеви лъчи, а в сенките на всяко нейно ъгълче и прозорче се криеха останали без дъх гълъби с отворена човка. От сянка на сянка се влачеха кучета, изплезили езици с проточени до земята лиги. Из чинарите край булевардите неуморно църкаха цикади. В кафенетата сладоледът се топеше в чашите още преди да го поднесат на клиентите. Колко ли градуса показваше термометърът? Достатъчно, за да изпечете вол на пясъка в арената, да сварите яйце в басейните и езерцата на Жарден дьо ла фонтен или да си препечете филия хляб върху керемидите на всяка къща. Поне така ни се струваше. Беше тридесет и осем градуса на сянка и човек имаше усещането, че тялото му е от влажна гума, миризливо и е направо неудобно да се живее в него. Веднъж Сидни Смит5 се оплакал, че подобна жега едва не го принудила да свали мускулите от тялото си и да седне направо на костите си. Можете да си представите как се е чувствал.
Бяхме се заели да разхубавяваме нашата къща, разположена на края на града, където започва сухата като барут Гариг6. Събаряхме стени, претърсвахме керемиди, поправяхме врати. В голямата горещина никак не ни вървеше да спорим и да увещаваме зидари, дърводелци и водопроводчици — всички бяхме замаяни и отпаднали само от усилията да вкарваме горещия въздух в белите си дробове. Точно тогава ни съобщиха, че договорите за телевизионната поредица „Природолюбителят“ са подписани и че работата трябва да започне незабавно. Първият епизод бе за дивата природа край морския бряг. Искахме да покажем, че крайбрежните скатове и скалните ридове се разпределят на зони, в които живеят различни видове птици.
Казват, че контрастите в живота са хубаво нещо. Е да, и ние преживяхме един контраст. Напуснахме нажежения Ним и жителите му с кресливото им провансалско произношение и отлетяхме за най-северната точка на Великобритания — остров Ънст в Шетланд, където въздухът е мек и приятно топъл като прясно издоено мляко, а говорът на хората — нежен като жужене на земни пчели.
След обичайната бъркотия, от която човек не може да се избави, ако е възложил на познатите до болка пътнически бюра да му уреждат пътуването, изведнъж осъзнахме, че прелитаме над безмълвна пастелнозелена равнина, и след малко кацнахме на летището в по-хладния с няколко градуса Абърдийн. Тук се срещнахме с екипа. Кинооператорът Крис бе нисък, набит и брадат, с поза на всезнайко и приличаше на едно от най-сладките джуджета в чудесния Албум на джуджетата. Брайън, звукооператорът, с черната си къдрава коса и лустросаната си външност изглеждаше по-скоро като банков директор, да кажем, от Пендж или Сърбитън7, отколкото на човек, готов да лежи в храсталака и да „улавя“ като магьосник звуците на животинския свят. Доста се стреснах, като видях асистент кинооператора Дейвид, наглед хубав момък. В чакалнята на летището вървеше към нас като пациент от нервна клиника в последния стадий на хорея8 но в съвсем тежка форма. Изпаднах в недоумение как са могли да назначат клетото момче за асистент кинооператор, но когато понаближи, разбрах, че се люшка в ритъма на лудешка музика, разнасяща се от джобния му магнетофон „Сони“. Съчувствието ми веднага се изпари.
Абърдийн е прелестен чист град. Къщите му имат някак много тържествен вид, покрити са със сиви плочи по начин, напомнящ прическата на „Бийтълс“. Из улиците лехи от разноцветни рози галят погледа с кадифена мекота и ухаят. Много се зарадвах, че за да пристигнем в определения ден, трябваше да продължим със самолет от Абърдийн до Лъруик — най-южната точка на острова, оттам с автобусче до Ънст, а за „десерт“ ни предстояха две пътувания с ферибот.
Преди всичко бях поразен от багрите. Нежни, меки, зелени или кафяви, сякаш от пастелна рисунка, а облаците — ниски, с цвета на сивите и бледокафявите кичури овча вълна, увиснали по оградите и бодливите храсталаци. Ниските вълнообразни хълмове като че ли бяха покрити със смарагдовозелено кадифе на шоколадово морави петна от разцъфналия пирен. Лютичета и глухарчета позлатяваха живия плет от двете страни на пътя, на места светлееше върболист плакун, а златистожълти перуники, особено във влажните падини, се издигаха като знамена всред армия от островърхи зелени листа. В паметта ми оживяха спомени от Нова Зеландия, която със своя вълнообразен пуст пейзаж и безлюдни пътища създава същото усещане за откъснатост от света. Някъде пиренът бе изсечен и личеше, че е ваден торф. Торфените кирпичи, клисави и тъмни като ръжен хляб, съхнеха на големи купчини край малките стопански дворове. Стигнахме до нашия мотел край морския бряг. Щом се настанихме, в стаята ни нахълта Джонатан, предвидливо грабнал бутилка „Гленморанжи“9 — светложълтия нектар на боговете.
5
Сидни Смит (1771–1845) — английски духовник и писател, известен като критик, есеист и „най-големия майстор на хумора след Суифт“. — Бел.пр.
6
Област във франция между долините Еро и Гар, прорязана от притоците на Рона; думата означава и гъсталак от ниски вечнозелени храсти, нискорасли палми и многогодишни сухоустойчиви треви, растящи по каменистите участъци на Средиземноморското крайбрежие. — Бел.пр.
7
Богати квартали в Лондон, известни с хубавите си къщи, в които живеят предимно банкери и финансисти. — Бел.пр.
8
Нервно заболяване, придружено от неволни и несъгласувани движения на крайниците и лицето. — Бел.пр.