Двамата надзиратели от резервата ни обясниха, че по склоновете на Хърманс мътят стотици хиляди тупици и единствено през този период е възможно да се хванат за опръстеняване. Подадоха ми „пленника“ си, за да направя „глас в камера“ за мистериозните полети на тупиците. Моментално открих, че въпреки смешния си и недодялан вид те могат отлично да се отбраняват. Поех непредпазливо птицата и тя светкавично ме захапа по палеца с дебелия си и остър като бръснач клюн, който щракна със звук на капан за мишки, а с острите си котешки нокти ми издра кожата на ръцете и я направи на кадаиф. След изпълнението на моя „глас в камера“, с най-голямо удоволствие оставих войнствената си филмова партньорка и отидох при Лий да получа бърза помощ за окървавените си ръце. Попитах Джонатан:
— След тупика, който ми взе здравето, сега какво ме очаква?
— Слизане по урвата — рече той.
— Къде?
— Тук! — Джонатан посочи натам, където скатът, доколкото можех да видя, се спускаше двеста метра отвесно към морето.
— Ама ти каза, че има пътека! — възроптах аз.
— Има. Иди да видиш!
Отидох да погледна с прималяло сърце. Надолу, между туфи трева и лъжичничета10, се виеше тънка ивица, напомняща, че в тъмното далечно минало стадо пияни кози са се спускали в индийска нишка по урвата, за да се отдадат на бог знае каква алкохолна оргия.
— Ти наричаш това пътека? — възмутих се аз. Ако съм див козел, мога да се съглася с теб, но никой, роден от жена, няма да тръгне по твоята „пътека“!
В същото време Крис, Дейвид и Брайън се изнизаха край мен с тежки раници на гръб и изчезнаха надолу по сенчестата пътечка.
— Ето на̀! Нищо особено. Само недей да бързаш! Ще те чакам долу — успокои ме Джонатан и без да му мигне окото, закрачи важно към почти отвесния склон.
Лий и аз се спогледахме. И тя страдаше от виене на свят, но не в толкова силна степен.
— В нашия договор има ли нещо за слизане по урви? — полюбопитствах аз.
— Сигурно в приложенията, ония текстове с малките букви — тъжно отговори тя.
Прочетохме си молитвичката и се понесохме по урвата.
Много пъти на разни места в света ми се е случвало да изпитвам страх, но спускането по урвата бе най-ужасяващото преживяване, което съм имал до сега. Другите бяха минали като на разходка по едва забележимата пътечка, сякаш беше широка магистрала. Аз обаче пълзях по корем и се хващах отчаяно за всяко стръкче трева, убеден, че ще се отскубне при най-лекото дръпване. Движех се съвсем бавно по петнадесет — сантиметровата пътечка и полагах адски усилия да не поглеждам към почти отвесния наклон. По цялото ми тяло се лееше пот, ръцете и краката ми трепереха непрекъснато. Състояние, от което дълбоко в себе си се срамувах, но нищо не можех да направя. Страхът от височината е неизлечим. Когато стигнах най-после до равния бряг, не ме държаха краката и се наложи да седя на земята десет минути, докато се окопитя. Изрекох не съвсем ласкави думи по адрес на Джонатановия род, а на Джонатан казах да стори някои неща на себе си, неосъществими за съжаление.
— Е, добре де, нали всичко мина благополучно! — рече той. — Сега единственият ти проблем е да се изкачиш обратно.
— Хич не ме е грижа — отвърнах намусен. — Ще останем тук — отшелниците на Ънст, а ти ще ни осигуриш палатка и редовно снабдяване с храна.
Честно казано, мястото беше чудесно за такова отшелничество. От тъй наречената пътечка започваше равен бряг, постлан с килим от трева, а от него се виждаха двете страни на стръмния скат. Крайбрежната линия бе очертана от разхвърляни огромни канари, някои с размери колкото стая, а между тях се вълнуваше, пенеше и ревеше тъмносиньото море. Птици изпълваха околността, докъдето ми виждаха очите, и се носеха над главите ни като рой гигантски снежинки. Вдигаха шум до бога. Навсякъде имаше гагарки, накацали крило до крило по скалните первази. Много от тях топлеха между краката си своето единствено шарено яйце. Безброй яйца зелени, кафяви, жълти, бежови, на петънца, на точици, всяко различно от останалите, като отпечатъците на човешките пръсти. Малки и големи гагарки се блъскаха помежду си и странните им дрезгави крясъци отекваха в урвите. Брачният им период беше минал, но съм ги наблюдавал на друго място. Може би най-интересна е играта им над морската вода. Те кръжат, преобръщат се и танцуват над вълните, после внезапно, сякаш по някакъв тайнствен сигнал едновременно се гмуркат и продължават танца си под водата. Понякога ято от стотина птици правят невероятни фигури — летят в кръг, обръщат се, рязко се издигат и се спускат към водата — ритмично като едно цяло. Невъзможно е да се види какви знаци си дават птиците, за да постигнат това съвършено единство, но несъмнено имат система за съгласуване на движенията си.