Водните костенурки бяха още във ваната.
Следващият ден започна със слънчево утро (както всички дни дотогава) и със синьо като крилата на рибарче небе. Докато се мъдрехме на закуска, довтаса Джонатан в невероятно добро настроение. Поръча си обичайната „скромна“ закусчица — овесени ядки, кафе, препечен хляб, мармалад, салам, бекон, пържени яйца, пържени картофи, плодове и сметана, после се облегна на стола и ни погледна със светнали очи.
— Днес ще снимаме змията — рече той, като че ли предлагаше на някое детенце разходка със слон или друго подобно приключение. — Жан-Пиер ще дойде да помага.
— Със „стъклената змия“66 ли? — попитах аз.
— Да, със „стъклената змия“!
— Мога ли да отбележа, че „стъклена змия“ е неточен израз — обадих се отново. — Всъщност това е голям гущер без крака.
— Но прилича на змия! — възрази Джонатан, засегнат за кой ли път от коварството на майката природа.
— Няма значение — продължих аз. — Той е със закърнели крайници и ако го дръпнеш по-грубичко, опашката му ще се откъсне като на гущер. Затова на английски се нарича „стъклена змия“.
— Боже мой! — ужаси се Джонатан. — Само това ни липсваше! Опашката на проклетата гадина да падне точно в средата на епизода! Защо по дяволите съм се хванал да правя филм за животните?
Заедно с Жан-Пиер и нашата пълзяща кинозвезда потеглихме към една маслинова горичка, която според Джонатан била „най-хубава“, макар че не разбрахме защо — всички горички на острова бяха до една повече от хубави! Обясних на нашия режисьор, че американският гущер, или шелтопусикът (да го нарека с европейското му име, което тъй лесно се плъзга по езика), се движи със скоростта на светлината и трябва да се снима в място, където ще му е трудно да ни избяга. Джонатан ме увери, че се е съобразил с това. За моя изненада той се оказа съвършено прав. Край маслиновата горичка имаше пътека, оградена от двете страни с дувари — фактически криволичещ каменен улей, много удобен за пускане на змия, макар че не бе правен за тази цел.
— Сега искам ти и Лий да тръгнете от маслиновото дърво ей там, долу, и като стигнете до оня храст, внезапно да видите змията и да я хванете! — нареди Джонатан.
— Един момент! — опънах се аз. — Ако трябва да вървим около двадесет метра до животинката, тя вече ще бъде на десет километра от нас!
— Е, и какво предлагаш?
— Змията трябва да се пусне, щом стигнем до храста — отговорих аз.
— Как ще стане тази работа? — попита Джонатан.
Погледнах надолу по пътеката към мястото, където щяхме да „хванем“ гущера. Точно там тя се извиваше и дуварът правеше малка чупка.