Малко колебливо тя го прегърна, после се обърна и се отправи назад към палатката, за да прибере нещата си и кучето. Докато гледаше морето, споменът за Хавай отново я връхлетя — изчезналият й баща и нуждата да стои на брега в очакване на нещо, което никога няма да се случи.
15.
Преди да отиде в участъка Балард паркира вана си на „Селма“, на половин пряка от мисията „Лунна светлина“. Можеше да види вана на Йоан Кръстителя през желязната решетка на портала за задния паркинг. Значи можеше да се предполага, че той си е у дома.
Бош бе успял да надникне във вана и бе споделил направените от него снимки, но на тях не се забелязваше нищо инкриминиращо. Не че можеше да се очаква нещо подобно девет години по-късно. Но заграждението на паркинга откъм задната страна на мисията даваше на вана близък достъп до задната врата. Ако ванът влезеше на заден ход, нямаше да е никакъв проблем да се прехвърли тяло от него в къщата и това щеше да стане, без да се даде на случайно минаващ повече от част от секундата да забележи нещо нередно. Освен това тя беше любопитна за отделния гараж от другата страна на циментовата алея за влизане в паркинга. И в двата случая, когато беше видяла вана, той се намираше на алеята, а не в гаража. Защо не използваха гаража? Какво имаше в него, което пречеше ванът да се паркира вътре?
Инстинктът й подсказваше, че Джон Макмулън не е онзи, който им трябва. Той изглеждаше искрен в защитата си и в оплакването си по време на сблъсъка им миналата нощ. Детективите развиват шесто чувство спрямо хората и често им се налага да се осланят на това чувство в преценката си. Беше споделила усещането си с Бош, докато се прибираха след срещата им с него. Бош не бе възразил, но бе казал, че за да бъде изчистен проповедникът и да забравят за него, е нужно нещо повече от бърз оглед на вана му.
И ето че сега тя седеше в своя ван, наблюдаваше мисия „Лунна светлина“ и искаше някак да надникне вътре. Можеше да изчака и да го направят заедно с Бош, но нямаше представа дали той може да се отзове. Беше му изпратила есемес, но той не й бе отговорил.
Ровърът й бе в участъка, включен към зарядното. Идеята да влезе сама без електронна връзка с кораба-майка не бе добра, но алтернативата да чака й допадаше още по-малко. Преживяното на плажа, което й бе напомнило за баща й, я бе извадило от релси. Трябваше някак да прогони тези мисли и онова, което бе намислила, щеше да й помогне. Спасението винаги бе в работата. Можеше да се загуби в работата.
Извади телефона си и позвъни на вътрешния номер на диспечера. Вече наближаваше пет и следобедната смяна бе застъпила. Вдигна й лейтенант Хана Чавес.
— Обажда се Рене Балард. Искам да проверя допълнително нещо, което възникна по време на Късното шоу, но съм без ровър. Просто исках да знаете, че ще бъда код шест14 в мисия „Лунна светлина“ на „Селма“ и „Чероки“. Така че ако не ви се обадя пак до час, изпратете подкрепление, става ли?
— Разбрано, Балард. Но понеже ми се обаждаш, нали ти беше, която пое убийството в хълмовете преди два дни?
— Да, аз бях. Но беше инцидент, а не убийство.
— Да, чух за това. Но сега имаме сигнал за взлом на същия адрес. Само че графикът на нашите по взломовете е запълнен и аз се готвех да го отложа до утре, но сега си мисля, че…
— … ти се иска аз да го поема.
— Четеш ми мислите, Балард.
— Не бих казала. Както и да е, ще отскоча дотам, но след като първо свърша тук.
— Ще предам на момчетата да се задържат там, докато не пристигнеш.
— Как получихме сигнала?
— Семейството организирало почистване на биологичните отпадъци след смъртта й. Явно чистачите намерили мястото изтарашено и ни се обадили.
— Разбрано. Помни… искам подкрепление, ако не се обадя до час.
— Мисия „Лунна светлина“… разбрано.
Балард слезе от колата и отвори задната врата на вана си. Химическото чистене от миналата седмица висеше на закачалка. Преоблече се в един от по-скромните си работни костюми — сако на „Ван Хойсен“ в шоколадов цвят на фино тебеширено райе върху обичайната бяла блузка и черен панталон. Слезе от вана, заключи го и тръгна към мисията.
Искаше да поразгледа вътре, да усети мястото и може би да се изправи пак срещу Макмулън. Натрапваше се прекият подход. Тя мина през портала и се качи по стъпалата на верандата. На вратата имаше надпис „Добре дошли“, така че тя отвори и влезе, без да чука.
Озова се в широко входно пространство със сводести проходи към стаите отляво и отдясно и широко извито стълбище право пред нея. Спря в центъра и изчака малко, надявайки се да се появи Макмулън или някой друг.