Всичко това Истърлинг научи на пазарния площад зад пристана, откъдето проницателните му, смели очи продължаваха да оглеждат големия червен кораб.
С такъв кораб под краката нямаше да има граница за подвизите, които ще може да извърши. Започна да мечтае. Славата на Хенри Морган, с когото бе плавал навремето и под чието командуване бе изучил занаята на пиратите, щеше да избледнее пред собствените му дела. Тези бедни избягали каторжници сигурно бяха готови да продадат кораба, който вече им беше послужил, и надали щяха да го оценят прекалено високо. Какаото на борда на „Бонавантюр“ вероятно би било предостатъчно, за да плати за него.
Капитан Истърлинг се усмихна и погали къдравата си черна брада. Бе необходим неговия остър ум, за да схване веднага тази възможност, за която всички други бяха останали слепи през целия месец, докато корабът е стоял на котва. Трябваше само да оползотвори тези свои способности.
Той тръгна през грубо застроения малък град по белия от коралов прах път — толкова бял под пламтящото слънце, че очите заболяваха от блясъка му и неволно търсеха тъмните места на сенките от безжизнените, редки палми, които се издигаха край него.
Вървеше така целеустремено, че не обърна внимание на поздравите, отправени към него откъм вратата на кръчмата „Кралят на Франция“, нито се отби да изпие някоя и друга чаша с развеселените пирати, които изпълваха заведението с шумно веселие. От тази заран капитанът имаше да върши работа с господин Д’Ожерон, изтънчения губернатор на Тортуга, който представляваше Френската западноиндийска компания така, сякаш представлява самата Франция, и ръководеше с вид на държавен министър доста съмнителни сделки, несъмнено твърде доходни за компанията му.
В красивата бяла къща със зелени капаци, разположена сред бахарови дървета и други ароматични храсти, капитан Истърлинг беше приет с достойнство и благосклонност от дребния, елегантен французин, донесъл сред този див кът слаб дъх от изяществото на Версай. Когато влезе от белия блясък навън в голямата, хладна стая, където светлината се процеждаше само през пролуките на капаците, капитан Истърлинг попадна почти в пълна тъмнина, докато очите му се пригодят.
Губернаторът му предложи стол и се приготви да го изслуша.
По въпроса за какаото нямаше никакви трудности. Господин Д’Ожерон не се интересуваше за произхода му. Че не си правеше никакви илюзии в това отношение, пролича от цената на квинтал8, за която съобщи, че е готов да го купи. Тази цена беше почти на половината от действителната стойност на стоката. Господин Д’Ожерон беше старателен служител на Френската западноиндийска компания.
Истърлинг напразно направи опит да се пазари, изпъшка няколко пъти, прие цената и премина към главния въпрос. Искаше да купи испанския кораб в залива. Би ли извършил покупката господин Д’Ожерон за негова сметка от избягалите каторжници, които, както бе разбрал, го притежаваха.
Господин Д’Ожерон забави отговора си.
— Възможно е — каза той накрая — те да не искат да го продадат.
— Да не го продадат? За бога, за какво им е дотрябвал корабът на тези дрипльовци?
— Споменавам го само като възможност — отвърна господин Д’Ожерон. — Елате отново тази вечер и ще имате отговор.
Когато Истърлинг се завърна, както му бяха казали, господин Д’Ожерон не беше сам. Губернаторът се изправи да приеме посетителя си и заедно с него се изправи един висок, строен мъж на около тридесет и няколко години, от чието гладко избръснато, мургаво като на циганин лице гледаха изненадващо сини, проницателни и спокойни очи. Ако дрехите и държанието на господин Д’Ожерон напомняха за Версай, неговият събеседник също така подчертано напомняше за Аламеда. Беше облечен богато в черно по испанската мода, с изобилни сребърни ширити и бухнала тънка дантела на яката и маншетите; носеше тежка черна перука, чиито къдри падаха до рамената му.
Господин Д’Ожерон го представи:
— Ето, капитане, мистър Питър Блъд, готов лично да ви говори.
Истърлинг се смути леко, защото видът на този мъж се различаваше напълно от представите му. И ето че този странен избягал каторжник му се поклони с изискаността на придворен, а пиратът се сети, че красивите испански дрехи сигурно са взети от гардероба на „Синко лягас“. Той си спомни и нещо друго.
— А, да. Разбира се. Лекарят — каза той и се засмя без причина.
Мистър Блъд заговори. Имаше приятен глас, чийто металически тембър се смекчаваше от провлечен ирландски акцент. Но това, което каза, възбуди нетърпението на капитан Истърлинг. Той нямал намерение да продава „Синко лягас“.