– Аз и това не чувствам – отвърна Лираз.
Акива не знаеше дали е точно така; усъмни се, но сигурно Лираз наистина се страхуваше най-малко от всички останали или поне по-добре го прикриваше. Тя беше свирепа още като дете и първа стъпваше на арената, независимо кой е противникът ѝ. Познаваше ги двамата с Хазаел от толкова време, отколкото познаваше и самия себе си. Родени в един и същи месец в императорския харем, тримата заедно бяха дадени при извънбрачните – легионът с копелета на Йорам, плод на среднощните му похождения и отгледани с цел да се превърнат в оръжия на неговата власт. Тримата наистина станаха вярно оръжие и се биеха рамо до рамо в безконечни битки, докато един ден животът на Акива се промени, а техният си остана същият.
Сега животът му отново се променяше.
Какво се случи и кога? Едва няколко дни минаха след онзи поглед през рамо в Мароко. Как е възможно?! Какво беше станало?
Акива беше като замаян; усещаше се загърнат плътно в дебелата кожа на въздуха. Гласовете достигаха приглушени до него – чуваше ги някак от разстояние и имаше странното усещане, че не е изцяло телом и духом тук. С катата се опитваше да се събере, да постигне сиритхар, степен на покой, при която божествената сила действа чрез мечоносеца, но явно не беше избрал правилното упражнение. Той се чувстваше спокоен. Чак неестествено спокоен.
Хазаел и Лираз го гледаха странно. После се спогледаха.
Той се насили да заговори.
– Пратих вест, че се връщам – каза, – но бях сигурен, че вече знаете.
– Аз не знаех. – Гласът на Хазаел звучеше някак оправдателно. Защото той знаеше всичко, което става. Нищо че с нехайния си вид и ленивата усмивка имаше вид на неамбициозен човек и създаваше лъжливото впечатление на безобиден тип. Хората се разкриваха пред него; той беше роден шпионин, приветлив и лишен от самолюбие, с дълбоко притаена и невидима за околните хитрост.
Лираз също беше хитра, но точно обратното на безобидна. Ледена красавица с поразяващ поглед, тя носеше светлата си коса пристегната в строги плитки, десетина прави реда, които винаги бяха изглеждали на братята ѝ болезнено опънати; Хазаел обичаше да я дразни, че с тях винаги може да плати десятъка болка. Пръстите ѝ, които неуморно барабаняха по ръцете над лактите, бяха така гъсто покрити с татуирани резки за убитите от нея, че отдалече изглеждаха черни.
Когато една вечер воините от техния полк, леко пияни и уж на шега, гласуваха кого най-малко биха желали да имат за враг, безспорният победител се оказа Лираз.
И ето ги сега тук, най-близките съратници на Акива, неговото семейство. Какво означаваха тези разменени погледи? Така както наблюдаваше всичко сякаш от разстояние, той имаше чувството, че не неговата, а съдбата на друг воин е поставена на карта. Какво ли се канеха да направят?
Той ги беше лъгал, дълги години пазеше тайни от тях, изчезваше без обяснение, а тогава, на моста в Прага, избра страната на противника. Никога нямаше да забрави кошмара на онзи миг, когато стоеше между тях и Кару и трябваше да избира – какво че не беше истински избор, а само илюзия? Те пак едва ли биха му простили.
"Кажи нещо", подкани сам себе си той. "Но какво?" Защо изобщо се беше върнал тук? Сигурно защото не знаеше какво друго да прави. Това бяха неговите близки, независимо от всичко преживяно.
– Не знам какво да кажа – започна той. – Как да ви накарам да разберете...
– Никога няма да проумея онова, което направи – прекъсна го Лираз. Гласът ѝ беше студен като удар с нож и в него Акива чу – или само така му се стори – онова, което тя сега не изрече гласно, но го беше казвала преди.
"Любовник на зверовете."
Това уцели право в раната.
– Така е, не си способна да го проумееш, нали? – Навремето сигурно изпитваше срам от любовта си към Мадригал. Сега обаче единствено този срам го караше да се срамува. Обичта към нея бе единственото чисто нещо в неговия живот. – Сигурно защото не знаеш какво е любов? – рече. – Недосегаемата Лираз. Това дори не е живот, а неговата воля какви той би искал да бъдем. Воини изтребители.
Тя го гледаше недоумяващо, лицето ѝ се бе изкривило от бяс.
– Точно ти ли ще ме учиш на чувства, Повелителю на копелетата?! Благодаря, но отказвам. Видях докъде те доведе това.
Акива почувства как гневът го напуска; беше нещо като кратко припламване на живот в празната черупка, останала от него. Думите ѝ бяха истина. Ето какво му причини любовта. Раменете му се отпуснаха, мечовете одраскаха земята. Когато сестра му грабна алебардата[1] от тренировъчната стойка и изсъска "Нитилъм", той едва се съвзе от изненадата.