ТИ СИ ДОБРЕ ДОШЪЛ.
Поука: Не носете подаръци от някакви странни места. (Забрави това. Ама наистина.)
Освен това: Отговори, за да потвърдиш, че си все още сред живите, или ще ти дам да разбереш.
Зузе
6.
СЪСЪДЪТ
Оставало само едно място освен Лораменди, каза Акива на Хазаел и Лираз, където според него можела да отиде Кару. Той обаче не очаквал наистина да я открие там; успял да си внуши, че тя някак е избягала през портала обратно към предишния си живот – рисуването, приятелите, кафенето с масите ковчези – и е напуснала завинаги този опустошен свят. Е, почти бил успял да убеди сам себе си в това, но нещо продължавало да го тегли на север.
"Мислех си, че ще те открия – беше ѝ казал само преди няколко дни, минути преди да счупят ядеца, – където и да си се скрила."
Но тогава нямаше предвид...
Не и това.
В Аделфийските планини, увенчаните с лед върхове, които от векове служат като бастион между Империята и Свободните владения, се намираха Киринските пещери.
На това място беше минало детството на Мадригал и точно там в един далечен следобед, окъпана от диамантна светлина, тя беше открила, че докато си е играла по склоновете, нейното племе е било подложено на сеч и поробено от ангелите. Снопчето кожи от елементали, които стискаше в юмручето си, бе паднало на прага и бе завихрено навътре от вятъра. От тогава досега те сигурно се бяха превърнали от коприна в хартия и от полупрозрачни бяха станали сини, докато накрая не са изтлели на пепел, но когато Акива влезе, други кожи от елементали покриваха подовете. От самите създания обаче нямаше и следа, нито пък от други живи същества.
Само веднъж преди години беше идвал в пещерите и макар спомените му от тогава да бяха подчинени на скръбта, мястото му се видя непроменено. Лабиринтът от издълбани в камъка зали и тунели се простираше дълбоко навътре в скалите, всичките гладко изравнени, отчасти създадени от природата, отчасти от нечия изкусна ръка; бяха свързани с хитроумни канелюри[3], през които свиреше вятърът и изпълваше дори най-отдалечените зали с безплътна музика. В Кирин само тук-там все още се виждаха самотни останки от някогашните обитатели: тъкани черги, наметки, окачени върху кукички, столове, които продължаваха да лежат пръснати по земята, където са били съборени в хаоса на последните мигове на племето.
Върху масата на видно място откри съсъда.
Приличаше на фенер от потъмняло ковано сребро. Той знаеше какво е това. През войната беше виждал много такива: химерите воини ги носеха, окачени на дълги завити геги. Мадригал също имаше такъв съсъд, когато я видя за първи път на бойното поле при Булфинч, макар тогава да не разбр какво точно е това и за какво служи.
Нито пък предполагаше, че е най-строго пазената тайна на врага, както и ключът към неговото унищожение.
Това беше кандилница – съсъд, в който събираха душите на мъртвите, за да ги запазят до възкресението – и по всичко личеше, че от дълго време лежи на масата. Под нея имаше натрупан прах, но не и отгоре. Някой съвсем наскоро я беше оставил; Акива нямаше представа нито кой е това, нито защо го е направил.
Появата на кандилницата беше пълна загадка с едно-единствено изключение.
Към нея с навита сребърна жичка беше прикрепено малко квадратно листче с една-единствена дума, изписана отгоре. Думата беше химерска и по някаква жестока ирония на съдбата – най-жестоката, която Акива можеше да си представи – означаваше надежда, но заедно с това вещаеше и неговия край, защото в същото време беше и име.
Името беше Кару.
7.
САМО ТОВА НЕ
От:
Зузана < rabidfairy@shakestinyfist.net>
Относно: Само това не
До: Кару bluekarou@hitherandthithergirl.com
О, божичко. Ти си мъртва, нали?
8.
КРАЯТ НА ПОСЛЕДСТВИЕТО
Така Акива отново се озова в преизподнята: всичко се беше променило и пак си оставаше същото.
Ето го пак в Ерец, още не е загинал, нито е затворник, все така е воин от извънбрачните и герой от Войната с химерите: знаменитият Бич за зверовете. Имаше нещо абсурдно в това да се върне към предишния си живот, сякаш е същото същество, което бе, преди синекосото момиче да профучи покрай него в една тясна уличка на отвъдния свят.
Но той не беше същият. Не знаеше що за създание е сега. Жаждата за мъст, която го крепеше през всичките тези години, вече я нямаше, а на нейно място се бе появило пепелище, голямо колкото Лораменди: скръб и срам го владееха заедно с едно всепоглъщащо окаяние, а някъде в самото дъно – и някакво неопределено чувство за... неотложност. За цел.