— И таз добра! — саркастично вметвам аз — Е, това се казва да зачиташ демокрацията и равенството между половете! Мислех, че целта на „ние“ е да възстанови statu quo aute31, с изключение положението на жената.
— Не, докторе — отвръща тя, поглеждайки ме сериозно. — Казах ви така, защото в началото все още не бях много сигурна във вас. Истината е друга. „Ние“ се стреми към унищожаването на бедфордизма, но не и към свалянето на властта на жените.
Дълбоко съм изненадан.
— Искате да кажете, че след като Бедфорд бъде премахната и „ние“ вземе властта, мъжете пак няма да бъдат допускани в ръководните органи?
— На първо време — не.
И настойчиво продължава:
— Слушайте докторе, и моля ви, не се възмущавайте толкова много. Опитайте се да ни разберете. Бедфорд злепостави ДОЖ със своите крайности и антимъжки терор. Ако погледнем историята, такъв терор винаги поражда в отговор друг терор. По всяка вероятност след Бедфорд махалото ще се отхвърли силно в обратна посока. Това искаме да избегнем. Искаме да избегнем една антиженска реакция, която би върнала жената с един век назад. Затова още от сега се организираме, за да се задържим на власт след падането на Бедфорд.
Поглеждам я.
— Независимо от всичко, Буридж, — казвам й аз и буца засяда в гърлото ми, — вие сте ме лъгала.
Реакцията й е съвсем неочаквана: усмихва се, приближава се до масата и поставя ръка върху моята, после я отдръпва и с обич се вглежда в мен.
— Вярно е — казва тя с почти нежна усмивка. — Но в тази лъжа нямаше нищо лично, Ралф, тя не засяга нашите отношения. Произтичаше от една принципна постановка на „ние“. Пред новопривлечените членове трябва да проявяваме повече консерватизъм, за да им вдъхваме доверие.
Замислям се: възможно е свалянето на Бедфорд да бъде последвано от антиженска реакция. Но не съм сигурен, че властта на жените ще се окаже най-доброто решение, за да се предотврати тази опасност. Аз обаче съм по-склонен да оставя бъдещето само да се оправя. Не съм максималист, извървях дълъг път. И само фактът, че в ДОЖ има жени, които отхвърлят омразата към съпружеската двойка, към мъжете и децата и се борят с всички сили за унищожаването на бедфордисткия фанатизъм, това вече е много в моите очи.
— Е, докторе, какво ще кажете?
Поглеждам Буридж. Не искам нито да скрия какво мисля, нито да го изразя твърде остро. В края на краищата аз съм много задължен на „ние“, включително и за вероятността да остана жив.
— Смятам — казвам аз, — че „ние“ избира разрешение, което не води до пълно равновесие, но не е чак толкова фатално. С времето всичко ще се оправи. Важното е, че не храните омраза към мъжкия партньор.
Буридж се разсмива.
— Отговорът ви, Ралф, носи печата на една деликатност съвсем по италиански.
— А вашата забележка е белязана от известна доза расизъм — отвръщам сухо аз.
Не се срамувам от италианските си прадеди ни най-малко, но никак не обичам да им обръщат кокалите по повод и без повод, за да ги свързват с моите недостатъци или достойнства.
Лампичката на вътрешния телефон светва, натискам копчето. Обажда се Грейбъл. Напомня ми, че исках да видя още веднъж кучетата. И тъй като знам, че от предпазливост Буридж обича да накъсва разговорите ни, ставам и й определям среща след половин час.
Заварвам Грейбъл да разхожда на повод едно от трите заразени кучета, за да провери как се движи. Не сме се виждали от вчера, затова го питам как е и за моя голяма изненада той словоохотливо отговаря на такъв невинен въпрос.
— Не съвсем зле. Имам доста силно главоболие, леки пристъпи на замайване, но нищо сериозно, а от тази сутрин насам на два пъти заплетох език.
Учудва ме, че изпитва нужда да сподели с мен, че е „заплел език“. Поглеждам го. Дългото му като на острие на нож лице не е по-различно от друг път: без бръчки, без цвят. Затова пък в очите му се долавя напрежение и известна нервност около тесните устни. Дали не е преумора? Склонен съм да го допусна. Грейбъл работи за двама.
— Да бяхте отишъл да си починете.
— А, не! — отвръща той. — Бездействието само ще засили малките ми страхове По-добре да поработя.
Леко се изсмива, изричайки „малките ми страхове“, сякаш всичко е съвсем ясно, но аз се чудя какви са тия страхове и защо говори така за тях, все едно че нямат никакво значение. Нормално ли е да изпитваш страх, когато си „А“? Или Грейбъл живее в полудепресия, с която е свикнал, но която продължава да го измъчва? Изненадан съм, защото той е бил винаги много по-предприемчив и по-енергичен от който и да е друг „А“ в нашата лаборатория.
След като установявам, че трите кучета продължават да се чувствуват добре, оставям Грейбъл и се връщам в кабинета си, но не се налага да повикам Буридж, тя вече е седнала и ме оглежда не без безпокойство.