В стаята има и пето лице и то заема твърде малко място. Лицето е жена. Когато влизах, чух, че й казват мисис Уайт3. Име, пълно с ирония: мисис Уайт е сива от главата до петите. Рокля, тен, коси, всичко е в един и същ нюанс на мишо сиво. Тя е на неопределена възраст и е лишена от всякакъв чар, сега се суети с поставени слушалки около един магнетофон. Като всички безлични хора и тя буди у мен усещането, че сама се е изтрила от живота.
— Доктор Мартинели, давам ви думата — казва най-после Матюс, но с такова изражение, сякаш не ми я дава, а ми я заема — и то за колкото се може по-кратко време.
Няма да позволя да ме сплашат. В края на краищата не е моя вината, че президентът има афтократорско виждане за собствените си функции и управлява, без да прибягва до помощта на държавните си секретари. Не е моя и вината, че тия държавни секретари предпочитат да преглътнат и най-тежките обиди, отколкото да си дадат оставката. Всяко министерско величие се заплаща.
Поглеждам Матюс в очите и твърдо започвам:
— Комисията бе създадена от мен на 27 юли тази година по молба на президента. Тя имаше за цел да проучи известните вече факти, отнасящи се до енцефалит 16.
— А защо такова име? — рязко пита Матюс.
Иска ми се да му отговоря, че щеше да го знае, ако беше прочел доклада ми. Вместо това казвам без сянка от нетърпение, но и без да преливам от любезност:
— Първият случай, на който се натъкнах, се намираше в стая № 16 в Дроджтаун юнивърсъти хоспитъл.
— Продължавайте — подканя ме той.
— Поради малкото време, с което разполагахме, досегашните ни изследвания са обхванали само големите градове в САЩ и в другите страни.
— Оставете другите страни — казва Матюс.
— Но именно тази част от доклада представлява известен интерес от политическа гледна точка.
— И в какво се изразява този интерес? — подхвърля високомерно той, сякаш съм прекалено голям невежа, за да навлизам в такава област.
— Доколкото ми е известно, всички големи епидемии са се разпространявали досега от изток на запад. Настоящата епидемия прави изключение: тя се разпространява от запад на изток. Затова в Западна Европа броят на заболелите е по-малък, отколкото у нас; Съветският съюз, доколкото успяхме да проучим, е по-малко засегнат от Западна Европа; а Азия — почти никак. Установихме освен това, че Япония и Китай вземат вече мерки за ограничаване на контактите на местното население с чужденците от западните страни.
Улучих право в целта. Матюс повдига заинтригувано гъстите си черни вежди и се готви да ми зададе други въпроси, но тъкмо тогава Кресби заявява в скоропоговорка, с любезен, ала страшно хаплив тон:
— Господин секретар, бихме могли да не се спираме подробно на въпроса. Аз си дадох труд да прочета доклада на доктор Мартинели (кратка и ехидна усмивка) и вече запознах президента с евентуалните политически последици по отношение на Азия.
Искрено съчувствувам на Матюс, макар да не ми за-свидетелствува особено голяма нежност. Надали може да се направи по-груб намек, че за нищо не го бива и всичко важно се решава без него.
Матюс стисва зъби. След обидите и плесник. Преглъща.
— Продължавайте, доктор Мартинели — казва ми той и гневно ме поглежда.
С мен, естествено, няма защо да се церемони: не съм важна клечка.
И аз продължавам:
— Установихме, че 73% от невролозите, към които се обърнахме в големите градове на САЩ, са разтревожени от въпросното заболяване. Двама, доктор Пиърс от Лос Анжелес и доктор Смит от Бостън, са започнали като мен вирусологични изследвания. Безуспешни досега.
— Защо безуспешни? — възкликва Матюс с отсенка на възмутено учудване, което ми се струва малко наивно.
Той сигурно си мисли, че американската наука не познава неуспех.
— Аз лично взех биопсии от няколко болни и се опитах да ги обработя в култура.
Но тъй като Матюс, който не е много наясно с нещата, продължава да ме гледа под гъстите си черни вежди, без да продума, допълвам:
— Културата трябваше да изолира и да определи вируса. Посявките обаче не дадоха резултат, защото по всяка вероятност хранителната среда не е била подходяща за тях.
Замълчавам. Поглеждам го. Той разбира цялата сериозност на изложението ми и му се ще да ми зададе други въпроси. Но се страхува да не издаде невежеството си и затова избира най-мъдрото решение: наежва рамене, стисва челюсти с оня вид на голяма отговорност, който сигурно му е бил толкова полезен в политическата кариера. После целият се обръща към Скелтън, същински монолитен блок, сякаш вратът му е вкопан в торса и го попитва: