— Тръгвам по пътя, по който не съм тръгвал! — виква Джеспърсън и подкарва в галоп с ярко открояващата се на слънцето риза на едри червени и сини карета.
Аз изкрещявам:
— Джес! Върни се! Глупаво е!
Пронизително изсвирване раздира въздуха. Това е Пуси. Пристига в галоп с побеляло от гняв лице, изпреварила доста Джеки. Второ изсвирване. Джес продължава да препуска. И ненадейно, просто не мога да повярвам на очите си, Пуси заковава на място коня си, пуща юздите, сваля през глава ремъка на карабината и се прицелва.
Изревавам:
— Да не сте посмяла да стреляте по него!
Но нямам време за колебание. Краката ми, по-чевръсти от мисълта, пришпорват Шушка към скопеца на Пуси. А той, силно изплашен, рязко се обръща назад, изстрелът отеква, чувам как куршумът изсвистява и виждам как Пуси се смъква от седлото, пада бавно, като в забавен каданс, и изпуска карабината.
Скопецът хуква, хвърля два-три къча вън от обсега на Шушка, за да прикрие страхливостта си и на двадесетина метра по-надолу се спира да пасе край пътя. Аз с голяма мъка успявам да удържа Шушка и докато се боря с нея, викам нещо. Стин също крещи, а Джес, връщайки се най-после при нас, връхлита в галоп върху Джеки и изкрещява: „Стреляхте по мен!“ Тя се изплашва, измъква с трепереща ръка револвера и го насочва срещу него. Аз викам: „Не, не е тя! Пуси беше!“ Мисля си, че Джес го спасява само това, че в момента конете ни, силно възбудени, се блъскат един в друг на тясната пътека, а Шушка рита и хапе всичко, до което се докопа. Последва невероятно объркване, в което се въртим сред викове и ругатни. Чудо бе, че нито едно копито не засяга Пуси, свила се на земята, силно пребледняла и хванала с лявата си ръка десния си лакът с изкривено лице.
Именно изкривеното й лице и свитата й поза възвръщат хладнокръвието ми. Стар рефлекс: аз съм преди всичко лекар. Скачам от Шушка, завързвам я за един клон, в резултат на което тя престава да хапе и конете най-после ще се успокоят. Приближавам се до Пуси. Тя също има бърз рефлекс. За мой късмет обаче не стига револвера си с лявата ръка, но все пак опитва, мръдва и дясната, изпищява и се превива одве с побеляло лице и прехапала устни. Но не изгубва съзнание и ми вика с безизразен глас:
— Не ме докосвайте!
— Не говорете глупости! — отвръщам й, като при-клякам до нея. — Аз съм лекар. Дайте да видя лакътя ви.
Чувам как зад мен Стин разгорещено се кара на Джеки (тя е прибрала револвера си), а после по същия или почти по същия начин — и на Джес. Отмахвам стисналата лакътя ръка и много внимателно опипвам ставата през ръкава на униформата. Смятам, че е обикновено изкълчване, но все пак ще трябва да се направи снимка, за да се провери. Предполагам, че си е навехнала и крака, защото дори не се опитва да се изправи. В този миг вдигам очи към пациентката си. Пуси ме гледа. Странен поглед: боязън, отвращение, ужас, всичко има в него. Отчайващо е. Куче да е, пак ще е благодарно.
Изправям се и се запътвам към Джеки. Разменените реплики със Стин са поуталожили гнева й. Или това са сторили годините и белите му коси? Или пък мълчание то на Джес? Или фактът, че нито съм удушил, нито изнасилил Пуси, както би могло да се очаква?
Тъкмо когато се приближавам до нея, тя се обръща към Джес със сдържана ярост:
— И не ми казвайте, че не знаехте, че пътят е забранен. Професор Стинмайер ви каза! Чух го!
Споглеждаме се със Стин. „Чула“ е на тридесет метра зад нас? С ушите си или с ония проклети машинки за подслушване от разстояние? Ето значи за какво между другото служела „гвардейската охрана“! Разтревожен ровя из спомените си от миналите разходки, но нищо не откривам, нищо осъдително, освен не особено благопристойните шеги по адрес на Пуси. И тя сигурно ги е приемала дословно, толкова много ни мрази.
Джеки улавя погледа ми, разбира, че е направила гаф12 и се изчервява, което ни най-малко не я загрозява. Тя е висока, хубава девойка, с бяло лице и правилни черти, от типа на Ингрид Бергман и далеч не е толкова безчовечна, както на пръв поглед създават впечатление студените й очи и леденото й мълчание. Позволила е на врага да я изненада в неизгодна позиция и ето че говори с него, гледа го. Стин я оплете в спор от рода на: ние научни работници ли сме, или военни затворници? Вие сте тук, за да ни охранявате или за да стреляте по нас? Тя се опитва да се оправдае, обърква се и изпуска положението от ръцете си.
Отбелязвам, че когато се приближавам до нея да й кажа за Пуси, погледът й съвсем не е суров. Главата ми е на височината на коляното й и макар подобна мисъл да е нелепа в подобен момент, минава ми през ум, че бих погалил девойката безкористно, ако изобщо има безкористие в това отношение, в което дълбоко се съмнявам. Особената омраза, за която говори в проповедта си Рут Джетисън не ще да е в стихията ми.
12
Или това, което аз приех за гаф. По-късно разбрах, че е било прикрито предупреждение.