Усещам, че някой стои зад мен. Обръщам се — мистър Бароу и тогава изпитвам нещо абсурдно: ревност. — Мистър Бароу, ще си позволя да отбележа, че нищо не ви упълномощава да присъствувате на медицински преглед.
— Аз съм тук въз основа на нарежданията, които ми са дадени — отговаря той, приел думите ми само от гледна точка на правилника и оспорвайки ги от същата позиция.
Вдигам рамене и грубо подмятам:
— В същност това няма особено значение.
Изречено е, за да бъде злъчно, но злъчността не достига до мистър Бароу:
— Напротив, има много голямо значение — отговаря той тъпо, докато, както ми се стори, по устните на мисис Бароу пробягва бегла усмивка.
Рентгеновите снимки напълно ме успокояват. Няма нито счупени, нито изтръгнати кости. Обикновено задно изкълчване: раменната кост дори не е напълно излязла от ставната ямка. Намествам я. И тогава в бърза последователност стават три неща: Пуси изпищява и едва не припада. Мистър Бароу излиза от лазарета, защото го търсят по външния телефон. А мисис Бароу, застанала насреща ми, вдига глава, поглежда ме право в очите и ми се усмихва.
Не бих искал погрешно да се изтълкуват и този поглед, и тази усмивка. Те не са предизвикателни, макар и да съдържат оня съвсем не незначителен еротичен заряд, който почти невинно се предава между жената и мъжа в обществените им контакти, но без задна мисъл — или по-точно без мисълта, останала на заден план, да прояви желание да мине напред и да се избистри в оформено намерение. И така, мисис Бароу ме гледа и ми се усмихва, да речем, дружески, спонтанно и съучастнически. И аз, преливащ от признателност пред такъв неочакван подарък, веднага отвръщам с бликащи от нежност поглед и усмивка, за които тя ми благодари, като припърхва с мигли и отвръща глава.
Всичко това трае не повече от половин секунда. Когато Пуси отваря очи, вече е свършено. Мисис Бароу отново се е превърнала в камък, а Пуси — в дърво, защото няма да получа от нея нито отговор, нито благодарност, нито поглед, пожелавайки й на тръгване, след като масажирах и превързах глезена й, скорошно оздравяване. Вярно, Пуси може би все пак си е дала сметка, че аз съм причината да падне.
Когато слизам по стъпалата на замъка и си мисля за усмивката на мисис Бароу, имам желание, като Крисчън13 в „Пътешествието на поклонника“ „да подскоча лекичко три пъти, за да дам воля на радостта си“.
В затворения кръг на ОМ в Блувил аз естествено съм поддържал досега нормални взаимоотношения със съпругите на колегите ми. Ала това не ми попречи да почувствувам в каква степен моето иначе високо професионално положение се оказва ниско от обществена гледна точка. Днес се измъкнах от гетото. Само че нищо няма да се промени, то бе мимолетен светлик. Нямам ни най-малкото намерение, а нямам и ни най-малкия шанс да хвърля мост между нас двамата с мисис Бароу. Но нейното нелегално послание е за мен неоценимо съкровище и аз винаги ще си спомням за него с много обич. В един само поглед преоткрих старото съпричастие между двата пола, което беше за мен една от всекидневните радости на живота.
И преди всичко сега по-добре разбирам положението в Блувил. По отношение на ОМ съществува една „граница“. Тя е тиранично наложена отвън, но не е вътрешно приета. Лъжа е, и то каква, че всички жени ни мразят!
Радостта ми е краткотрайна. Няколко минути по-късно Дейв сериозно ме разтревожва.
Прибирам се доста късно и намирам бараката ни потънала в мрак, включително и стаята на Дейв. Запалвам лампата, но не виждам върху малката му работна маса бележката, с която обикновено ми съобщава къде е отишъл. Безпокоя се, макар и да знам, че е глупаво. В това оградено с бодлива тел място с един-единствен вход, контролиран чрез наблюдателната кула, бягствата са изключени. Обаждам се по телефона в плувния басейн в замъка. Отговарят ми, че е излязъл преди час. Нямам телефонна връзка с бараките на другите ОМ и решавам да тръгна да го търся от врата на врата.
На края го намирам: в кухнята на Мъч, и то в нейно отсъствие, защото току-що я видях у Пиърсови. Седнал на червен пластмасов стол, чете и дори не вдига глава, когато влизам.
— Какво правиш тук? — питам го аз. — Навсякъде те търся.
Не ме и поглежда. Нежното му триъгълно личице е надвесено над книгата и дългите черни и извити мигли на сведените му очи хвърлят сянка върху страните му.
— Добре съм си тук — отвръща той студено, безизразно.
— Но ти си тук у Мъч, а нея я няма.
— Какво от това! — възразява ми. — На Мъч не й пука. И на мен също.
Не ми харесва този тон. Сякаш говори не Дейв, а някой друг, чужд човек. Сядам срещу него.
13
Един от главните герои от мистичната алегория „Пътешествието на поклонника“ от Джон Бъниан (1628—1688). Б. пр.