Казвам й го и лицето й помръква.
— Не, Ралф, заблуждавате се. Моята веселост е самозащита. Аз съм толкова разтревожена, колкото и вие. Даже повече, защото ми се струва, че предусещам повече неща. А вие нехаете.
— Аз да нехая!
— О, знам, много се безпокоите за Дейв, също и заради Анита. Но повярвайте ми, Ралф, трябва малко да надмогнете личните си проблеми и повечко да помислите за бъдещето на ОМ в Блувил. Има неща, които не ми харесват. Има и неща, които ме плашат.
— Например?
— Например: вие се зарадвахте, когато Хилда Хелсингфорт отказа да приеме оставката ви. Добре. Разбирам ви. Но какво означава това в същност? Че сте затворник. Че са твърдо решени да ви попречат да се измъкнете оттук. Ако вие с Дейв си приготвите куфарите и се явите утре на пропуска, смятате ли наистина, че ще ви пуснат да излезете?
Гледам я и в същия този миг, вперил очи в нейните, виждам с пределна яснота сцената, виждам я през нейните прозорливи очи и съм абсолютно сигурен, че милиционерките няма да ни разрешат да прекрачим навън. Разбирам също, че винаги съм го знаел. Но когато човек дълго е живял свободен, трябва му време, за да свикне с робството.
Джоан е проследила всичките ми мисли, една по една. Отново подхваща:
— Знаете ли как Стин нарича Блувил? Луксозен концентрационен лагер. И в действителност е точно така: добра храна, плувен басейн, зали, разходки на кон. Но и ограда от бодлива тел, картечница на наблюдателна кула, комендантски час, навсякъде подслушватели, подслушвани телефонни разговори, проверявани писма. Забравих: нито радио, нито телевизия. Само от време на време по някой и друг вестник. Да не мислите, Ралф, че единствено за собствено удоволствие си пъхам носа навсякъде? Просто искам да бъда информирана. Жизнено важно е да бъдеш информиран, когато Те държат затворен.
Изрече го пламенно, страстно. Откривам една Джоан, която не съм познавал: изпълнена с чувство за отговорност, разумна. Досега се бях възхищавал от способностите й, но привидната й шутовщина и клюкарството й ме бяха заблудили. В действителност тази жена е непоклатима като скала. Уважението ми към нея главозамайващо нараства.
— Благодаря ви, Джоан, че ми се доверихте — обаждам се след малко аз. — Но щом ми казвате всичко това, значи, има някаква причина. Говорете!
Добра артистка е Джоан. Когато очакваш да заговори, тя мълчи. Или по-точно замълчава многозначително. Сякаш изведнъж светва червена лампичка и започва да мига: внимание, млъквам, след малко ще кажа нещо важно.
— Завършете работата си, Ралф — проговаря най-после тя. — Открийте ваксината. И колкото се може по-скоро! Не знаете колко е важно.
— Предполагам — отвръщам леко докачен.
Нищо не я спира. Минава през докачението ми, втурва се, събаря всички прегради и нахлува в моя територия.
— Не би казал човек! Работата в лабораторията върви ужасно зле. Истинска война между кастите! Вие повече се биете, отколкото се трудите.
Обиден съм, ядосан. Тя наистина минава всички граници. Личният ми живот, както й да е! Но поне да остави на мира работата ми! Моята лаборатория не я засяга! Да не си вре там човката!
Слагам ръце в джобовете, смръщвам вежди и леко повишавам тон:
— Реджиналд ли ви осведомява за лабораторията? По-добре да бях си мълчал: дадох й „казус бели“14 да продължи настъплението.
— Ни най-малко — надава тя победоносно пронизителен крясък. — Реджиналд не ми казва нищо! Реджиналд е безусловно предан на доктор Мартинели. Реджиналд е от тия, които по-скоро биха умрели, отколкото да проговорят!
Поема си дъх.
— Но аз знам. Няма значение как, но знам, че ви мразят („р“-то силно се претъркулва в устата й) и жените, и „А“-тата от вашата лаборатория. И напълно основателно! И че вие също ги мразите! Браво! Чудесна работа сте свършили! Отлични условия за научни изследвания!
Бит по всички фронтове, на мен не ми остава нищо друго освен да контраатакувам, вярно, доста слабо.
— Защото вие сигурно щяхте да подложите като Христос и другата си буза и да превърнете лабораторията в един малък рай.
— Разбира се, Ралф — отговаря ми тя със съкрушително спокойствие. — Точно това трябва да се направи сега. Поне ако искате да завършите работата си. Неприетата ви оставка ви поставя в изгодно положение. Тръгнете от него! Но внимателно! Като опит за сдобряване, за по-голяма справедливост…
Права е. Не бях се сетил да използвам изгодното си положение, а още по-малко, нека си призная, в тази насока. Гениална е! Сразен съм от прозорливостта й и единственото, което ми идва наум да направя — толкова ми е празна главата и гласът ми — пресекнал, е да събера разбитите части на честолюбието си и да мина в отстъпление.