Въпреки тягостното впечатление, което ми направи статията, аз все пак си зададох някои и други въпросчета за самоличността на милиционерката, която Джоан Пиърс окачестви като „отцепничка“ и която, предполагам, използваше машинка, не много по-различна от „супердол“. Джоан твърдеше, че не е Пуси, но аз се питах дали трябва да й вярвам и дали твърдението й не целеше да ме обезсърчи в мечтите ми. Във всеки случай не успя, поне що се отнася до мечтите ми насън. А този път сънищата ми ме измъчваха цяла нощ и в тях се редуваха ужасяващи сцени (преподобната Рут Джетисън ме караше насила да изпия каладиум сегинум) и еротични преживявания, в които се виждах ту с Анита, ту с друга жена, която намираше начин да прилича едновременно и на Пуси, и на Джеки, и на мисис Бароу.
Стреснах се силно, когато будилникът иззвъня и се изправих в леглото, потънал в пот. Взех един душ, облякох дебелия си халат и след като разтворих завесите, седнах на масата. До ставането на Дейв разполагах с цял час, за да дочета тлъстата статия на Дебора Грим.
Изглежда, все пак бях успял да си почина през тази изпълнена с толкова вълнения нощ, защото се чувствувах много по-оптимистично настроен. Сега виждах, че изследването на Дебора Грим се оказва в същност официално признание за провал и че съблюдаването на новите табу трудно се налага на практика. Обнадежден от констатацията си, продължих да чета с по-леко сърце и дори се разсмях на някои пасажи. Не че Дебора Грим имаше и най-малкото чувство за хумор, но контрастът между високопарния й и поучителен тон и невероятните глупости, които представяше като нещо съвсем естествено, имаха понякога, пряко волята й, комичен ефект. Но този ефект не беше чист. У мен той се примесваше с възмущение и отвращение.
Както и по-горе, преразказвам само същественото от статията на Дебора Грим, като цитирам изцяло, в кавички най-паметните й слова.
Единаците, пишеше Дебора Грим, са млади мъже, които са изоставили поради епидемията и работата си, и градовете и се скитат на свобода, като живеят от плячкосване. В началото се събирали на банди, но тъй като към тези банди безразборно се присъединявали всякакви хора, и те скоро били засегнати от енцефалит 16 и се разпаднали. Оцелелите си взели поука и сега живеят поотделно, доближавайки се само до жени; и до носителите на зеленото кръгче, „в повечето случаи, за да ги ограбят“.20
Именно сред единаците, които, безмилостно преследвани от женските отряди, водят несигурно съществуване в селските райони, престъпният женски свят набирал мъжки проститутки за задоволяване апетитите на богатите си клиентки. Прилагането на наказателните мерки се оказало още от началото много трудно, тъй като единаците били пръснати по селата в много частни къщи, в които се дават под наем една или две стаи за по една нощ или пък на туристи. За тези винаги луксозно обзаведени стаи се искало такава висока цена, че случаен човек не би и помислил да отседне там.
Привидното е колкото съвършено, толкова и лъжливо. Единакът с бяло сако със зеленото кръгче на ревера работи като барман или като камериер и отказва да приеме бакшиш, независимо от услугата, която му искат. Така че никой не може да бъде уличен в проституиране, още повече че единакът, безупречен в поведението си, не се държи ни най-малко предизвикателно. Той се ограничава да не оказва съпротива на инициативите на клиентките.
За да се възбуди съдебно следствие срещу този вид домове и съдържателките им, трябвало клиентките да дадат показания, че са имали сношения с единаците. Затова било решено да им се осигури известна безнаказаност. Впрочем в повечето случаи те били богати вдовици на средна възраст.
Придобили „след доста дълъг опит хетеросексуални навици“, които поради възрастта си не могат вече нормално да задоволяват, те са опиянени от новата си свобода и от властта си над мъжете, която им дават парите. Сексуално експлоатирани на младини, по-късно пренебрегнати заради възрастта си, те сега на свой ред имат възможност да експлоатират господствуващия някога пол и са обхванати от „истинска полова токсикомания“. Някои обхождали за един месец всички свърталища в щата, като всяка вечер прекарвали в различни домове. Следователно, като ги следят, без да ги арестуват, лесно щели да открият въпросните домове. И ако при задържането им се покажели готови да сътрудничат и да направят признания, необходими за подвеждането под отговорност на сутеньорките и единаците, възможно било да се прояви към тях снизходителност. Обикновено след като заплатели доста висока глоба, тези нещастнички постъпвали на свои разноски в клиника, „където свежи и приветливи сестри успяват със съответните упражнения да превъзпитат за кратко време инстинктите им“ (точно така казано).