В момента почти не усещам болката от раздялата с Анита. Получавам друг, много по-жесток удар: унижението. Пот потича под мишниците ми, по гърба, в косите ми. В малката стая миризмата й веднага ме подразня. Боя се да не я усети и Анита. Ставам, свалям халата и отивам в банята да взема един душ. После се разтривам с одеколон. Накланяйки неволно шишето, забелязвам, че ръцете ми треперят.
Когато се връщам от банята, Анита ме подсеща да включа подслушвателното устройство, за да разиграем обяснението, което току-що имахме. Споделям мнението й. Разумно е, както казва Стин, „да се отдаде дължимото на шпионирането“.
Но в „сцената“, чийто сценарий уточняваме предварително, се получава все пак двусмисленост, която ме изненадва. В отделни моменти Анита ми се струва едва ли не по-искрена, отколкото преди малко, и особено когато ми казва:
— Няма да ти припомням коя съм аз, Ралф. Преди всичко career woman26, което по моите разбирания предполага следното: никакво семейство, никакъв съпруг, никакви деца.
— Как така никакъв съпруг! — възкликвам аз с желанието да вляза в нейния тон.
— Така — отвръща тя настръхнало, което, струва ми се, далеч не е престорено. — Никакъв съпруг в общоприетия смисъл на думата. Нима си забравил, Ралф, нашата уговорка? По взаимно съгласие ние унищошихме на практика съдържанието на брака, като запазихме външно законната си връзка.
После пък, когато заговаря за бъдещия си пост, тя е някак много по-разпалена, отколкото го изисква сценарият.
— Достигнах до един връх, Ралф. Изтощително е, но същевременно е и опияняващо да си сред тримата или четирима души, които се радват на доверието на президентката. Научих много, Ралф. Научих извънредно много. И заявявам без самохвалство: напълно отговарям на поверената ми задача…
Не си спомням какво точно отговарям; по всяка вероятност нещо от рода на: жертвуваш мъжа си заради кариерата. Та помисли си само, глупачке: колко много мъже са пожертвували съпругите си заради кариерата, но не като ги напускат, а като практически ги изключват от живота си! Но тъй като изпълнявам, доколкото мога, ролята си в това псевдообяснение, гледам Анита и си мисля: не е само диктатурата и изнудването на Бедфорд. Не е само необходимостта да ме предохраня-ва. Има и нещо друго, което поставено в едното блюдо на везните, натежава много повече от блюдото, в което съм поставен аз: амбицията на един цял живот.
Най-после настъпва моментът да се спусне завесата в тази комедия. Предлагам, както сме се уговорили, развод на Анита. Тя отказва. В нейните очи той е „толкова старомоден, колкото и бракът“. Решаваме, че ще запазим един към друг братска обич. Но физическата връзка завинаги е прекъсната. Анита няма да идва повече да ме вижда в Блувил. Ще си пишем.
Изключвам подслушвателя и едва се мушвам в леглото, тя се хвърля в прегръдките ми, гореща и тръпнеща. За нея, струва ми се, това е реванш. Но не и за мен. Унижен съм от зависимостта си и от лъжите, към които ни принуждават да прибягваме. Реагирам обаче така, както тя го желае: тялото ми, изглежда, желае самостоятелно да взема собствените си решения.
Кипежът е уталожен, но аз не изпитвам никакво уталожване на духа. Лежа по гръб в тъмнината с широко отворени очи. Сърдя се двойно повече на Анита, първо, защото ме отблъсна, после, защото ме прие. Според мен тъжното ни сбогуване не предполагаше подобни ласки.
Появи ли се веднъж съмнението, то разяжда всичко. Сега се питам дали наистина от деликатност Анита е искала лично да ми каже за раздялата ни. Да чуя думите от нейните уста или чрез тялото й?… Всичко стана така, сякаш не е искала напразно да прави това последно дълго пътешествие. А и се възхищавам от умението й да заповядва на плътта си: леден блок или огнена пещ. Но винаги господарка на себе си и на положението.
Впрочем край на напрежението, на нервността: до мен лежи една съвсем друга жена: омиротворен дух в удовлетворено тяло. И удовлетворено с моя помощ. Да не пропускаме край нас хубавите неща в живота, без да вземем всичко от тях, дори и „помощникът“ завинаги да излезе от живота ни още същата сутрин…
Сигурно съм задрямал за малко. Когато се събуждам, оказвам се сам в леглото. Чувам шум в кухнята, ставам и заварвам там Анита, облечена само с горнището на пижамата, седнала пред малката бяла масичка, да унищожава лакомо една голяма консерва от риба тон, измъкната от хладилника.
— Седни, Ралф — кани ме тя на собствената ми маса. — Позволих си да я отворя. Искаш ли? — пита ме сякаш с неохота.
— Не, не съм гладен.
— Аз пък съм — отвръща тя доволна, че няма да дели с мен. — Откъде имаш тази риба?
— От лавката. Предполагам, че искат лека-полека да ни накарат да свикнем с мисълта, че и ние трябва с нещо да допринасяме за прехраната си, макар да ни удържат доста голяма сума за храната в стола.