ДЕВЕТА ГЛАВА
Девет часът. Дейв си е легнал. Ето ме, така да се каже, на работната площадка, но бездеен да крача из стаята, смутен и същевременно изпълнен с любопитство. Това, от което се боя в момента, не е актът сам по себе си — който в краен случай може да се приеме като медицинска намеса, — а предварителният контакт с операторката и самата тя като личност. Защото в края на краищата медицинска сестра, която приема да изпълнява подобно задължение от чувство за дълг и патриотизъм е точно оня тип жени, които напълно ме смразяват.
Неоснователни страхове. В 9,10 часа една камионетка спира пред бараката ми. Изтичвам да отворя да не би чукането по вратата да разбуди Дейв и се озовавам пред пълна, около тридесетгодишна жена, която запитва със сипкав глас:
— Доктор Мартинели? А, ти май много си се разбързал. Да не чакаше зад вратата?
Обръща се назад към някого, когото не мога да видя, и виква:
— Рикардо, донеси чантата. Клиентът бърза!
— По-тихо — моля аз. — Синът ми спи в съседната стая.
— Добре, добре — отвръща тя. — Знам да се държа прилично. На колко години е момчето ти?
— На единадесет — казвам и я повеждам за ръка към стаята си.
— Много е малък — разсмива се тя.
Минава пред мен и като минава, леко ме погалва по слабините, сякаш е най-естественото нещо на света, проява на чиста любезност от страна на една гостенка.
— Рикардо! — виква тя с дрезгавия си глас и се обръща назад към вратата.
— Ш-ш-ш! Синът ми спи!
— А, вярно! Ей, Рикардо — леко понижава тон, — к’во става с тая чанта? Не можеш да го накараш да се мръдне — разсмива се тя и ми намигва.
У посетителката ми няма нищо, което да напомня за медицинската професия. Наплескала се е, свят да ти се завие: с гъсти изкуствени мигли, щръкнали като гъсталак над черните очи, с охров фон дьо тен и с кърваво червени устни. Не може да се каже, че е хубава. Чертите й са груби, носът — едър, скулите — широки и челото — тясно. Спасява я от безличието огромната уста, кажи-речи от едното до другото ухо, със сочни и завити в крайчеца устни, разкошните зъби и розовият език, който се вижда веднага щом проговори и изглежда ненормално гъвкав и обемист.
— Ей, Рикардо, носиш ли я? — виква тя сипкаво и се запътва обратно към вратата, кършейки кръст.
В същия миг се появява и Рикардо. Той е латиноамериканец, дребен, с фини черти, тънки черни мустаци и бяло кепе на главата; на гърдите му, върху къса бяла престилка — зеленото кръгче със златната буква на „А“-тата; на носа — тъмни очила, а на лицето му — израз на меланхолия. Оставя чантата върху масата и отправя въпросителен поглед към жената.
— Това е Рикардо — казва тя, като се обръща към мен и ми намигва, но намигването не ме впечатлява, защото веднага последва широка усмивка. Тази уста е направо ослепителна и с невероятните си размери, и с красивите си устни, зъби и език. Нещо повече: за разлика от очите, които въпреки изкуствените мигли и боичката, която ги подчертава, си остават безлични, устата е много изразителна, непрекъснато в движение — езикът мърда ту напред, ту назад, устните се стисват, отпущат се, зъбите се показват, скриват се.
— А аз — продължава тя, сочейки с десния си палец лявата си гръд — се казвам Бес.
— Здрасти, Бес. Здрасти, Рикардо.
— Buenas noches, senor!27 — поздравява Рикардо, поглеждайки ме с израз на неизличима тъга. Казва го на испански така, както някога чернокожите са говорили на развален английски: малко фолклор, за да се харесаш на гринго28.
— Здрасти, док! — включва се с малко закъснение в размяната на любезности и Бес.
Рикардо отново я поглежда смирено и въпросително и тя се обръща към мен:
— Искаш ли, скъпи, Рикардо да остане?
Гледам я недоумяващо, но нищо не може да се прочете в очите й. За щастие тя се усмихва и аз разбирам.
— Не, не — отвръщам припряно.
— Всеки с вкусовете си — заявява безпристрастно тя. — Нищо не струва да попиташ. Рикардо, върви да ме почакаш в колата.
Рикардо превива рамене, лицето му посърва и без да помръдне, хвърля към Бес поглед на куче, което гонят навън, защото лапите му са мръсни.
28
Така латиноамериканците наричат презрително американците от северната част на континента. Б. а.