Излизаме на просторна поляна и Джеки ми посочва с камшика в единия й край едва различимо сред дъжда и мъглата голямо кафяво петно.
— Виждате ли онова там? — пита ме тя.
— Не много добре. Какво е то? Разсмива се.
— Колиба, докторе! Няма да има нужда да я правите сам!
— Знаехте ли за нея?
— Тук е нашият КП, когато патрулираме из гората. Отстъпи ни я Хелсингфорт. Беше първата версия на нейния „Уолдън“29. Ще можете да хапнете, да преспите и преди всичко — добавя тя, като мило ми се усмихва — да се обадите на сина си.
Трогнат съм, че е помислила за Дейв, и й връщам усмивката с лихва. Тя веднага подкарва в галоп, последвам я и аз и за по-малко от минута сме при бараката. Заобикаля, аз след нея и тогава виждам под един навес пребрадки за конете.
— Докторе — казва ми Джеки, — не разседлавайте кого си, аз ще се погрижа за него. Хубавичко ще го подсуша, ще го изтрия. И моя също. А през това време вие кладете огън в камината, ключът е под големия камък до вратата и погледнете какво има в хладилника. Но за телефона ме почакайте.
Въпреки че като размисля малко, се натъквам на лек парадокс. Съвсем съм премръзнал и само мисълта за огъня вече ме стопля. Благодарен съм на Джеки, че ме натоварва с домакинските задължения.
Пламъкът лумва ярко и високо в камината и аз веднага преглеждам съдържанието на хладилника — намирам масло, яйца и бекон, при чийто вид устата ми се напълва със слюнка, а в един стенен шкаф — чай, солени бисквити и консерва ананаси. Това е предостатъчно. Когато моята войничка идва, аз привършвам подреждането на масата, а яйцата цвърчат в тигана с приятната миризма на бекон, която се разнася из цялата барака и главозамайващо дълбае стомаха ми.
Джеки само си измива ръцете и ето ни вече седнали един срещу друг, огънят пари лицата ни от едната страна и ние ядем лакомо, без дума да пророним, но ведри и в съгласие, разменяйки доволни погледи: две здрави животни, които се разбират добре, вързани на една и съща ясла, и които ще прекарат нощта върху една и съща слама. Краката ми се сгряват в ботушите, приятна топлина се разлива в стомаха ми и аз съм съвсем капнал от оня вид умора, която е може би най-приятното удоволствие, особено ако си се нахранил до насита.
— Ами Дейв, докторе? — попитва ме хитро Джеки, като оставя чашата си чай върху масата. — Забравихте ли го?
— Казахте ми да ви почакам, за да се обадя по телефон; — отговарям аз със смесица от заядливост и угризение.
Изправя се и застанала до ниската масичка с телефона, сваля слушалката и набира номера.
— На телефона е лейтенант Дейвидсън. Бихте ли ме свързали с мистър Бароу?
Казва го с рязък глас, който ми напомня старата Джеки.
Доста дълго чакане. И докато тя се вслушва съсредоточено, долепила слушалката до ухото, аз мога спокойно да я погледам. Русите й коси, подстригани до ушите, са отметнати назад; нито дълги, нито къси — практична прическа. Кожата е загоряла, но е запазила розовия си цвят, очите — сиви с начеващите около тях бръчици на спортистките, скулите — широки, челюстта — масивна и от цялото това открито лице се излъчва здравомислие и уравновесеност, които са ми особено приятни след срещата с ония две луди.
Най-после. Свърза се с мистър Бароу и му обяснява положението. Тя не му говори като на висшестоящ, а като на „равен“, поставен малко по-ниско от нея в йерархичната стълбица. Вярно, мистър Бароу е „А“, а Джеки — лейтенант, както току-що го научих с изумление — нищо не разбирам от техните отличителни знаци.
Когато казва на Бароу да предупреди Дейв, аз я прекъсвам:
— Може ли да му предадат да отиде да спи у Пиърсови? Те имат свободно легло.
Тя го повтаря на Бароу, но със заповеднически тон и веднага затваря телефона.
— Сега — питам аз — на Хелсингфорт ли ще се обадите?
Тя се разсмива.
— Никой няма право да телефонира на Хелсингфорт.
— Дори и Бароу?
— Дори и Бароу.
И додава, поглеждайки ме със смеещи се очи:
— Успокойте се, докторе, Хелсингфорт няма да дойде да ни безпокои посред нощ.
Казва „ни“ без ни най-малко неудобство. По-скоро аз се чувствувам неудобно.
— На какво отговаря вашият чин? — питам я аз, като сядам на леглото и се облягам на дървената стена. — Вие ли командвате милиционерките в Блувил?
— Да. Отскоро.
— Тогава защо вие осигурявате снабдяването на Хелсингфорт?
— Снабдявах я още когато бях обикновена милиционерка. А след като ме повишиха в лейтенант, получих заповед да продължа като доброволка.
— Заповед от кого? От Хелсингфорт?
— Милицията не зависи от Хелсингфорт — усмихва се тя. — Взводът, който командвам, е изпратен в Блувил от щата Върмонт. Моите началници са в Монтпелие.
29
„Уолдън или горски живот“ — роман от американския писател Хенри Topo (1817—1862), в който описва как живее съвсем сам край едно езеро в собственоръчно построена дървена колиба. Б. а.