— Мисля, че да.
Тя се разсмива без ни най-малко смущение, приближава се до огъня и натопля една след друга подметките на ботушите си.
— Други въпроси, докторе?
— Да. Знаете ли защо „ние“ ви заповяда лично да снабдявате Хелсингфорт?
Мълчание. Отбелязвам, че се колебае, преди да отговори, а когато отговаря, отговорът е кратък.
— „Ние“ смята, че след заминаването на Анита за Париж вашата съдба зависи единствено от Хелсингфорт.
И отново мълчание. Няма да каже нищо повече, заговаря за друго.
— Много е поучително да бъдеш край Хелсингфорт и Одри. Толкова поучително, колкото и онова, което става с благословията на властите в бараката на милиционерките. Знаете ли, докторе — продължава тя, заставайки отново пред мен, но без да сяда, — питам се дали наистина си струва да се отстраняват мъжете. Забелязвам, че сред женския пол се създава втори пол и се образуват двойки — с всичките проблеми, които си има една съпружеска двойка, включително и кой да мие съдовете и кой от двамата да командва: „силният“ или „слабият“.
— Предполагам, че съдовете мие Одри.
— Разбира се. Одри е в положението на домашна робиня, но не е сигурно, че тя е „командваната“.
Пак мълчание. След малко Джеки хвърля с решителен жест цигарата си в огъня, излиза от стаята и се връща с карабината, която опира в ъгъла между стената и ниската масичка. После методично проверява дали са добре затворени вратите, прозорците, капаците на прозорците. Дъждът продължава яростно да барабани по дървения покрив. Следя я с поглед.
— Мъничко местенце, докторе! — казва тя и сяда до мен на леглото. Поглежда ме със светналите си развеселени очи. — Докторе, нали не се съмнявате какъв бе забраненият предмет, който Рита прие да скрие?
— Не, ни най-малко.
— Затова пък не знаете, че му оформих гражданско състояние. Да, да — весело възкликва тя, — такава е силата на въображението: хрумна ми да очовеча този ерзац. Е, няма ли да ме попитате, докторе, какво име му избрах?
— Не ви питам, но вие, изглежда, много държите да ми го кажете.
Разсмива се.
— Наистина! — и додава: — Да ви го кажа ли?
— Ако желаете.
Поглежда ме с огромна лукавост, смехът напира в устните, а в младите очи танцува ликуващо пламъче.
— Ами, докторе, нарекох го Ралф!
Физиономията ми явно я развеселява и тя започва неудържимо да се смее. Но докато се полюлява напред-назад, тресейки леглото и самата тя разтърсвана от непреодолимите пристъпи на смеха, очите й ме дебнат. И съвсем непринудено, успокоявайки се постепенно, тя поставя ръка върху бедрото ми и я оставя там, без да престане да ме гледа. Лека-полека лицето й става сериозно, погледът й се променя, предполагам — и моят.
— Добре — изрича тя, сякаш вече нещо е решила. Смъква ботушите, изувайки ги с крак, и ги запраща на пода. После чевръсто откопчава колана, навива го около револвера и го хвърля зад себе си на леглото.
Заразителността на желанието помита и мен, но все пак не оставам сляп за иронията на положението. Достатъчно е да погледне човек разхвърляното из стаята снаряжение, да види тази съвсем мъжка припряност да го свали от себе си: в този миг „почивката на война“30 съм аз.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Веднага щом пристигаме в Блувил, отивам у Пиърсови да прибера Дейв. Той още спи и аз забелязвам, че Рита, макар да е сама — Пиърс и Джон са отишли да плуват преди закуска, — не прави ни най-малък опит да изключи подслушвателя и да ме предразположи към изповед. А явно изгаря от любопитство. Ястребовият й поглед се рови в мен и докато събуждам внимателно Дейв, тя обикаля около мен, души ме като ловджийско куче и ми отправя на сбогуване и усмивка, и намигване, преливащи от недоизказани неща. Разтревожвам се. Ако е възможно само с надушване да се отгатне каква нощ съм прекарал, по-разумно ще е да взема един душ.
Аз правя нещо повече — влизам във ваната и едва не заспивам в изстиващата вода. Дейв ми напомня, че след девет часа не дават закуска в столовата, но както винаги сдържан и внимателен, не ми задава никакви въпроси, докато се бръсна, сменям бельото си и се обличам. Ето ме, надявам се, отново в доста приемлив вид — моята нощ на разпътство е изтрита по англосаксонски, със сапун и вода — и на път за замъка си поговаряме по мъжки с Дейв, превърнал се целият във внимание. Казвам му, че не мога нищо да му разкажа — с изключение на епизода при потока, който предавам още по-драматично и му описвам заслона в гората. Мислех, че ще се сърди, но не е така: дългите черни мигли пърхат от вълнение върху бледите му страни.