На кухненската маса имаше въглен с формата на груб четириъгълник, подвързан с кожа. Успя да различи на овъглената корица само думите „Пра и и ак“. Колко променяше всичко един-единствен ден, помисли си той. Превръща те от съвършения справочник в най-прост брикет.
Ама чакай сега. Как точно се бяха сдобили с нея? Спомняше си някакъв мъж, който вонеше на дим и дори и на тъмно носеше слънчеви очила. Пък имаше и разни други работи, всичките наведнъж… момчета с колелета… гадно бръмчене… дребничко, мърляво личице с втренчен поглед… Всичко това се мотлявеше в ума му — не точно забравено, но завинаги увиснало на ръба на паметта, спомен за неща, които не са се случили71.
Как така?
Седеше и се взираше в стената, докато едно почукване по вратата не го върна обратно на земята.
На прага стоеше спретнат завързак, издокаран в черен шлифер. Държеше картонен кашон. Той се усмихна лъчезарно на Нют.
— Господин… — той погледна листчето, което държеше в ръка — Пълзифър?
— Пълсифър — поправи го Нют. — С твърдо „с“.
— Много извинявайте — рече човекът. — Виждал съм го само написано. Хм. Добре значи. Излиза, че това тук е за вас и за госпожа Пълсифър.
Нют го изгледа като ударен.
— Няма госпожа Пълсифър — обясни той хладно.
Човекът сне бомбето си.
— O, ужасно съжалявам — рече той.
— Исках да кажа, че… е, да де, майка ми се казва така — сети се Нют. — Само че тя не е умряла, просто е в Доркинг. Не съм женен.
— Странна работа. Писмото е… ъ-ъ… съвсем точно адресирано.
— Вие кой сте? — попита Нют. Беше само по панталони, а на прага беше хладничко.
Мъжът закрепи непохватно кашона и измъкна от вътрешния си джоб визитка. Подаде я на Нют.
На визитката пишеше:
Джайлс Бадикоум
Граби, Граби, Беснейш и Почудоу Адвокати
Демдайк Чеймбърс 13, ПРЕСТЪН
— Да? — рече Нют учтиво. — И с какво мога да ви бъда полезен, господин Бадикоум?
— Можете да ме пуснете вътре — отвърна господин Бадикоум.
— Да не би да ми носите призовка или нещо такова? — попита Нют. Събитията от снощи висяха в паметта му като облак и постоянно се променяха, стореше ли му се, че успява да различи някаква картина, но смътно си спомняше, че е повредил разни неща, и очакваше да го сполети възмездие под някаква форма.
— Не — господин Бадикоум като че лекичко се пообиди. — За това си имаме съответните хора.
Той мина покрай Нют и постави кашона на масата.
— Честно да си кажа — продължи той, — на всички ни това е много интересно. Господин Почудоу замалко да дойде сам, но напоследък пътуването не му понася особено добре.
— Вижте — рече Нют. — Наистина нямам ни най-малка представа за какво говорите.
— Това — господин Бадикоум му посочи кашона и се ухили досущ като Азирафел преди опит за фокус — е за вас. Някой е искал да го получите. Много подробно са обяснили.
— Подарък? — предположи Нют. Огледа предпазливо облепения с тиксо картон, после затърси из кухненското чекмедже остър нож.
— Според мен е по-скоро наследство — обясни господин Бадикоум. — Нали разбирате, от триста години е при нас. Съжалявам. Нещо нередно ли казах? За това трябваше да си трайкам.
— Какво, по дяволите, става тук? — тросна се Нют, но едно смразяващо подозрение беше започнало да се прокрадва в душата му. Засмука раната.
— Историята е много шашава… нещо против да поседна?… и, разбира се, аз не знам всичките подробности, защото влязох във фирмата едва преди петнайсет години, но…
… била някаква много малка адвокатска фирма. Кашона доставили във фирмата много внимателно; Беснейш, Почудоу, както и двамата Граби, да не говорим за господин Бадикоум, предстояло да се появят далеч-далеч в бъдещето. Мизерстващият чиновник, приел доставката, много се изненадал, като намерил писмо, адресирано до самия него, вързано с канап върху кашона.
То съдържало определени инструкции и пет интересни факта от историята за предстоящите десет години, които, ако един енергичен младеж ги използва както трябва, биха му осигурили достатъчно финанси, за да изгради много успешна адвокатска кариера.
Трябвало само да уреди някой да се грижи за кашона повече от триста години време, а после кашонът да бъде доставен на този и този адрес…
— … макар че с течение на вековете фирмата много пъти е минавала от едни ръце в други — завърши господин Бадикоум. — Но кашонът така или иначе винаги е бил част от имуществото.
71
Освен това и с „Дик Търпин“ се беше случило нещо. Изглеждаше си като съвсем същата кола, само дето май можеше с литър бензин да изкара четиристотин километра, вървеше толкова безшумно, че буквално се налагаше да налапаш ауспуха, за да разбереш пали ли моторът, а синтезаторният глас редеше предупрежденията си под формата на изискани хайку със съвършен изказ, всяко — и оригинално, и уместно… Късна слана цветовете попарва. Не 6и ли позволил глупецът коланът тялото да не възпре? — … нареждаше той. Или пък:
Вишнев цвят се отронва от най-високия клон. Още бензин ти е нужен.