— Мда. Точно така. Благодаря.
Наблюдаваха как високият непознат грижливо пусна празната кесия в кошчето за боклук и се отдалечи с наперена походка през тревата. После Кроули поклати глава.
— Та за какво ти говорех? — попита той.
— Не знам — отвърна Азирафел. — Според мен не беше кой знае колко важно.
Кроули кимна мрачно.
— Хайде да те изкуша с един обяд — изсъска той. Отидоха отново в „Риц“, където завариха една мистериозно свободна маса. И може би скорошните напъни бяха оказали някакви странични влияния върху природата на действителността, защото, докато ядяха, за първи път от изобщо някога едно славейче пееше на площад „Бъркли“.
Никой не го чу заради шума от колите, но то си беше там и туйто.
Беше един часът в неделя.
През последното десетилетие неделният обяд в света на издирвача на вещици сержант Шадуел бе следвал неизменен образец. Той сядаше на разнебитената, изпогорена от цигари маса в стаята си и прелистваше някоя възстара книга за магии и демонология от библиотеката на армията72 — „Некротелекомникон“, „Либер Фулварум Пагинарум“ или неговата отколешна любимка „Малеус Малефикарум“73.
Тогава на вратата се почукваше, мадам Трейси извикваше: „Обядът, господин Шадуел!“, Шадуел измърморваше „уличница безстидна“ и изчакваше шейсет секунди, за да има време уличницата безстидна да се върне в стаята си; после отваряше вратата и прибираше чинията с дроб, обикновено грижливо захлупена с друга чиния за да не изстива. Внасяше я вътре и изяждаше яденето, като умерено внимаваше да не покапе със сос страниците, които четеше74.
Така си беше от край време.
Но не и тази неделя.
Като за начало той не четеше. Само си седеше.
И когато на вратата се почука, той мигом стана и я отвори. Нямаше нужда да бърза.
Чиния нямаше. Само мадам Трейси, накичена с брошка камея и с червило в цвят, който не му беше познат. Освен това беше застанала в средата на парфюмна зона.
— Да, Йезавело?
Гласът на мадам Трейси беше ясен и бърз и трепереше от неувереност.
— Здравейте, господин Ш., та, мислех си аз, след всичко, което ни мина през главата тия два дена, ми се вижда глупавичко да ви оставям чинията на прага, та ви каня у нас. Елате…
„Господин Ш.“? Шадуел я последва предпазливо.
Снощи пак беше сънувал сън. Не си го спомняше както трябва — само една фраза, която все още ехтеше в главата му и го тревожеше. Сънят се беше разтворил в мъгла също като снощните събития.
Ето каква беше фразата:
„Нищо лошо няма в издирването на вещици. Аз бих искала да стана издирвач на вещици. Само дето, такова, просто трябва да се редувате. Днес ние излизаме да дирим вещици, а утре можем да се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят НАС…“
За втори път от двайсет и четири часа насам — за втори път в живота си — той влезе в квартирата на мадам Трейси.
— Седнете тук — тя му посочи едно кресло. Облегалката за глава беше застлана с покривчица, на седалката се мъдреше степана възглавница, а отпреде му — табуретка за краката.
Той седна.
Тя постави в скута му поднос и го загледа как яде, а когато той се наяде, отнесе чинията. После му отвори бутилка „Гинес“, наля бирата в чаша и му я подаде и докато той си сърбаше биричката, тя си пийваше чая. Когато остави чашата, тя издрънча нервно в чинийката.
— Аз съм поспестила малко парици — рече тя ни в клин, ни в ръкав. — И знаете ли, понякога си мисля, хубаво ще е да си купя едно бунгалце някъде там, в провинцията. Да се махна от Лондон. Ще го кръстя „Лаврите“, „Сумрачният скиталец“ или… или…
— „Шангри-Ла“ — предложи Шадуел, но да пукнеше, ако се сещаше защо така.
— Точно така, господин Ш. Точно така. „Шангри-Ла“ — тя му се усмихна. — Добре ли ти е, гълъбче?
Със зараждащ се ужас Шадуел осъзна, че му е добре. Ужасно, ужасяващо добре.
— Мда — рече той предпазливо. Никога не се беше чувствал толкова добре.
Мадам Трейси отвори втора бутилка „Гинес“ и я постави пред него.
— Единственият проблем, като имаш малко бунгало, кръстено… каква беше вашата така умна идея, господин Ш.?
— Ъ-ъ, „Шангри-Ла“.
— Да, точно така, „Шангри-Ла“, е, че то не е за сам човек, нали така? Искам да кажа, то си е за двама души, нали казват — където един, там и двама, все същите пари струва.
(Или петстотин и осемнайсетима, помисли си Шадуел, спомняйки си за целокупната войска на Армията за издирване на вещици.)
Тя изхихика.
— Та се чудя откъде да намеря някой, дето да си живеем…
Шадуел осъзна, че тя говори за самия него.
Не беше много сигурен. Имаше ясното чувство, че това, дето беше оставил редник от Армията за издирване на вещици Нютон Пълсифър в Тадфийлд с младата дама, беше лош ход, поне според Устава на Армията за издирване на вещици. А това тук сякаш беше още по-опасно.
74
За истинския колекционер библиотеката на Армията за издирване на вещици би струвала милиони. Истинският колекционер трябваше да е много богат и да няма нищо против петна от сос, прогаряния с цигари, бележки по полетата и към страстта на покойния ефрейтор от Армията за издирване на вещици Уотлинг да рисува мустаци и очила по всичките илюстрации-гравюри на вещици и демони.