Ако беше така, то той самият изобщо нямаше да се справи, защото някъде сред всичко, което се беше случило, всичко, което бе надживял, докато стигне тук, Крокъс беше изгубил този страх.
Седна, опря гръб на дънера на един кедър, изхвърлен от водата — с корени и всичко, — и извади ножовете си да се поупражнява. После се загледа в морето, в кипналите вълни и в триъгълните платна, плъзгащи се по гладката повърхност отвъд пенливата резка. Повтори серията упражнения с дясната ръка. После — с лявата. Без да гледа ножовете.
На трийсетина крачки долу на брега чакаше едномачтовият им бързоход, със свитото пурпурно платно, с изтъркани петна синя, златиста и червена боя по корпуса. Корелски съд, изплатен с дълг на един местен събирач на залози в Кан — защото тъкмо в една уличка в Кан ги беше хвърлил Сенкотрон, а не на пътя над селото, както бе обещал.
Събирачът на залози беше платил дълга на Апсалар и Крокъс в замяна на една нощна работа, брутална и ужасяваща. Едно беше да упражняваш хватки с ножовете, да усъвършенстваш убийствения танц срещу сенките на въображението, но в тази нощ той беше убил двама души. Вярно, бяха убийци, на работа при едного, който се издигаше в обществото с изнуда и терор. Апсалар не прояви и капка състрадание, когато преряза гърлото му, изобщо не й прилоша, когато кръвта плисна и оцапа ръкавиците и ръцете й до лактите.
С тях беше дошъл един местен, за да свидетелства, че възложената нощна работа е изпълнена. След това, докато стоеше на прага и гледаше трите трупа, той вдигна глава и погледна Крокъс в очите. И това, което видя в тях, отцеди кръвта от лицето му.
На заранта Крокъс беше получил ново име. Кътър6.
Отпърво го отхвърли. Местният беше разчел погрешно онова, което се бе затаило в онази нощ зад очите на младия дару. Преградата на потреса, бързо срутила се до самоосъждането. Убийството на убийци все пак си беше убийство, бе като стягането на пранги на всички, свързването им в безкрайна верига, един убиец след друг, процесия, от която нямаше измъкване. Умът му се беше свил от ужас от името, свил се беше от всичко, което значеше то.
Но тази праведност се оказа краткотрайна. Двамата убийци наистина бяха умрели — от ръцете на някой с името Кътър. Не Крокъс, не младият дару, уличният крадец — който беше изчезнал. Изчезнал и навярно никой повече нямаше да го види.
Заблудата съдържаше известна утеха, също толкова куха отвътре като прегръдката на Апсалар нощем, ала все пак — добре дошла.
Кътър щеше да продължи по нейния път.
„Да, императорът е имал Танцьора, нали? Спътник, защото точно спътник е бил нужен. Всъщност нужен е. Сега тя си има Кътър. Коляча, който танцува в оковите си, все едно че са безтегловни нишки. Кътър, който за разлика от бедния Крокъс, си знае мястото, разбира единствената си задача — да пази гърба й, да не й отстъпва в хладнокръвната точност на изкуството на смъртта.“
И точно в това се таеше окончателната истина. Всеки може да се превърне в убиец. Всеки.
Тя излезе от колибата, посърнала, но със сухи очи.
Той прибра ножовете с едно-единствено плавно движение, изправи се и я погледна.
— Да — каза тя. — Сега какво?
От развълнуваната от вятъра степ стърчаха порутени стълбове от зидан камък. Бяха няколко, но само два се издигаха на височина човешки бой. Странната безцветна трева на равнината се беше сбрала на туфи около основите им, заплетена и мазна в сивия прашен въздух.
Калам подкара между тях. Приглушеният тътен от копитата на коня му като че ли отскачаше по пътя му, екът го усилваше и умножаваше, докато не започна да му се струва, че язди в челото на цяла конна армия. Той забави хода на бойния кон, после дръпна юздите до една от полусрутените колони.
Тези мълчаливи стражи бяха като натрапници в самотата, която бе търсил. Наведе се от седлото, за да огледа стълба. Изглеждаше стар, стар като толкова много неща в Лабиринта на Сянка, някак запуснат и изоставен, отказващ какъвто и да е шанс да разгадае човек предназначението му. Не съществуваха никакви руини между тях, никакви основи на стени, ями за мазета или други ъгловати линии по земята. Всеки стълб се издигаше сам, без връзка с другите.
Погледът му се спря на една ръждясала халка, вградена в камъка близо до основата — от нея висеше верига с тежки брънки и изчезваше сред туфите трева. Калам се смъкна от седлото, наведе се, посегна и хвана веригата. Леко дръпване. От тревите се надигна отсечената до лакътя ръка на някакво окаяно същество. Дълги като ками нокти, четири пръста и два палеца.