Състредоточи се. Нищо не съществуваше, освен пътят и стоящата до него Анабет.
Всеки път, когато почувстваше желание да се предаде, да рухне и да умре (тоест на около десет минути), той се протягаше и я хващаше за ръката, колкото да си спомни, че в света има и хубави неща.
Тревожеше се за Анабет. След разговора си с Дамасин тя изглеждаше отчаяна. Мъчеше се да го скрие от Пърси, но той я забелязваше как скришом бърше сълзите от очите си. Тя мразеше плановете й да се провалят. Бе убедена, че помощта на Дамасин им е необходима. Гигантът обаче им бе отказал.
Пърси бе донякъде облекчен от това. Имаше съмнения дори в Боб. Не смяташе, че е добре да водят и гигант до Портите на Смъртта, колкото и добър готвач да е.
Чудеше се какво ли е станало след като напуснаха колибата му. Не бе чувал преследвачите си от часове, но усещаше омразата им… особено тази на Полибот. Гигантът бе там някъде и ги следваше, тласкаше ги все по-дълбоко в недрата на Тартара.
Пърси се опита да мисли за хубави неща, които да подобрят настроението му — за езерото в лагера на нечистокръвните, за първия път, когато бе целунал Анабет под водата. Опита да си се представи с нея в Нов Рим — на разходка из хълмовете, хванати за ръка. Но двата лагера изглеждаха далечни и неясни като сънища. Като че ли само Тартара бе истински, с всичките смърт, мрак, студ и болка, които го изпълваха. Останалото сякаш бе плод на въображението му.
Потръпна. Не. Това бе шепотът на Ямата, която се опитваше да му отнеме силите. Запита се как ли Нико е оцелял тук долу толкова дълго без да полудее. Явно бе много по-силен, отколкото Пърси предполагаше. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-трудно му бе да остане съсредоточен.
— Това място е по-лошо от река Кокит — промърмори той.
— Да — отговори бодро Боб, — много по-лошо! Това означава, че сме близо.
Близо до какво, запита се Пърси, но нямаше силите да попита. Забеляза, че Малък Боб отново се е скрил в униформата на големия, което потвърди впечатлението на Пърси, че котенцето е най-умният член на групата им.
Анабет преплете пръсти с неговите. Изглеждаше красива на светлината, излъчвана от бронзовия му меч.
— Заедно сме — напомни му тя. — Ще се справим.
Толкова искаше да я окуражи, а накрая тя бе окуражила него.
— Да — съгласи се той. — Нищо работа.
— Но следващия път — продължи тя — искам да ме отведеш на някое по-приятно място.
— Като в Париж — спомни си той.
Тя се усмихна. Преди няколко месеца, когато Пърси още не бе получил амнезия, двамата бяха вечеряли в Париж благодарение на Хермес13. Стори му се като спомен от друг живот.
— Стига ми и Нов Рим — отвърна тя. — Стига да си до мен.
Анабет наистина бе страхотна, помисли си Пърси. За миг си спомни какво е да си щастлив. Имаше страхотно гадже. Двамата можеха да остареят заедно.
Тогава тъмнината се разпръсна като тежката въздишка на умиращ бог. Озоваха се насред празно пространство от прах и камъни. В центъра му, на около двайсет метра от тях, бе коленичила гротескната фигура на жена с парцаливи дрехи, кокалести крайници и зеленикава кожа. Главата й бе наведена и тя ридаеше тихо, а звукът от това накара Пърси да загуби всяка надежда.
Осъзна, че животът е безсмислен, че напразно се съпротивлява. Тази жена плачеше, сякаш жалеше за смъртта на целия свят.
— Стигнахме — обяви Боб. — Ахлида може да помогне.
XLVI. Пърси
Ако ридаещият призрак беше идеята на Боб за помощ, Пърси беше сигурен, че са загазили сериозно.
Въпреки това титанът тръгна напред и Пърси се почувства длъжен да го последва. Ако не друго, местността тук поне не бе толкова мрачна. Чак светла не беше, но бе покрита с гъста бяла мъгла.
— Ахлида! — извика Боб.
Създанието надигна глава и стомахът на Пърси изпищя за помощ.
Тялото й бе достатъчно противно. Изглеждаше като човек, умрял от глад — с подути колене и остри лакти, парцаливи дрехи и изпочупени нокти. Прах покриваше кожата и раменете й, все едно си е взела душ на дъното на гигантски пясъчен часовник.
Но лицето бе най-отчайващо. Очите й бяха подпухнали и сълзяха, а носът й течеше като чешма. Проскубаната сива коса бе пригладена към черепа на мазни туфи, а бузите й кървяха като изподрани.
13
Виж разказа „Пърси Джаксън и жезълът на Хермес“ от сборника „Дневниците на героя“. — Бел.ред.