— Малта? — Джейсън опита да се съсредоточи, но горещината, която лъхаше от конете, го замайваше. Не знаеше нищо за Малта, освен някаква история, свързана с Малтийския сокол16. Дали малцът не бе измислен там?
— Щом стигнеш град Валета — продължи Нот — конете повече няма да ти трябват.
— Имаш предвид… че ще намерим Лио там?
Образът на бога помръкна в горещата мараня.
— Съдбата ти става все по-ясна, Джейсън Грейс. Когато отново се наложи да направиш избор между бурята и огъня — си спомни за мен и не се поддавай на отчаянието.
Вратите на тронната зала се отвориха. Конете, надушили свободата, се устремиха към изхода.
LIX. Джейсън
Повечето хлапета на шестнайсет се притесняваха от това дали ще успеят да вземат шофьорска книжка и след това да си купят кола.
Джейсън обаче се тревожеше дали ще може да овладее огнените коне с чифт вятърни въжета.
След като се увери, че приятелите му са на борда и са скрити на сигурно място на долната палуба, той пришпори вентите към носа на Арго II (което никак не зарадва Фестус), закачи ги за драконовата глава и извика:
— Дий!
Вентите се спуснаха по вълните. Не бяха толкова бързи колкото жребеца на Хейзъл Арион, но бяха много по-мощни. Вдигнаха облак пара зад гърба си, от който Джейсън изобщо не можеше да види накъде вървят. Корабът се изстреля в открито море и не след дълго Африка стана само смътно петно на хоризонта зад тях.
Поддържането на вятърните въжета наистина отне цялото внимание на Джейсън. Конете жадуваха да се освободят и само силата на волята му ги държеше впрегнати.
Малта — нареди той. — Право към Малта.
Когато на хоризонта най-после се появи земя — хълмист остров, покрит с ниски каменни сгради, — Джейсън бе плувнал в пот. Ръцете му бяха като гумени, все едно бе държал щанга пред себе си. Надяваше се да са стигнали на правилното място, тъй като не можеше повече да удържа конете. Той пусна въжетата им и вентите изчезнаха в облак пара.
Изтощен, Джейсън се отпусна върху врата на Фестус. Драконът се обърна и отърка брадичка в него.
— Благодаря, братле — отвърна Джейсън. — Тежък ден, а?
Дъските по палубата зад него заскърцаха.
— Джейсън? — извика Пайпър. — Богове, ръцете ти!
Не бе забелязал, че цялата му кожа бе покрита с мехури.
— Хапни това — разопакова Пайпър парче амброзия.
Той я сдъвка. Устата му се изпълни с вкуса на пресен шоколадов кекс — любимия му десерт от пекарните в Нов Рим. Мехурите изчезнаха. Силата му се възвърна, но в същото време той усети как амброзията започва да му нагарча, все едно е разбрала, че Джейсън е обърнал гръб на лагер „Юпитер“. Това вече не бе вкусът от дома.
— Благодаря, Пайпс — изпъшка той. — Колко дълго…
— Около шест часа.
Уау! — помисли си Джейсън. Неслучайно се чувстваше уморен и гладен.
— Как са останалите?
— Всички са добре. Умориха се от това, че са затворени долу. Може ли вече да ги викна на палубата?
Джейсън облиза пресъхналите си устни. Все още се чувстваше отмалял, въпреки амброзията. Не искаше другите да го видят в такова състояние.
— Само секундичка — простена той. — Да си поема дъх.
Пайпър се наведе до него. Със зелената си риза, бежови щорти и ботуши за катерене изглеждаше готова да изкачи планина, а след това да се пребори с армията на върха й. Кинжалът висеше от колана й. Бе метнала корнукопията през рамо. Носеше назъбения бронзов меч, който бе взела от Зет. Той изглеждаше заплашителен почти колкото автомат.
По време на престоя си в двореца на Аустер Джейсън бе наблюдавал как Пайпър и Хейзъл се бият с мечове часове наред. Нещо, което преди изобщо не бе будило интерес у Пайпър. След срещата си с Хиона приятелката му изглеждаше някак напрегната като зареден катапулт, все едно бе решена никога повече да не попада в засада.
Джейсън я разбираше, но се притесняваше, че тя се упреква прекалено много. Никой не можеше да е готов за всичко. Самият той го знаеше от личен опит. Бе прекарал последния им полет като леден блок.
Явно я бе зяпнал, тъй като тя се усмихна.
— Хей, добре съм. Всички сме добре.
Тя се вдигна на пръсти и го целуна, което бе дори по-приятно от амброзията. Очите й бяха толкова пъстри, че Джейсън можеше да се взира в тях цял ден, да изучава шарките им така, както някои хора наблюдаваха Северното сияние.
16
„Малтийският сокол“ е роман от Дашиъл Хамет, смятан за един от създателите на класическата детективска литература. Романът е екранизиран през 40-те години на миналия век. — Бел.ред.