— Този запис може да бъде изтрит, Лазарус. Единствената му цел е да ме убеди, че за Старейшината са положени подобаващите грижи — а аз няма да прехвърля отговорността на друг.
— Казах — забрави. Но съм изненадан от твоята naïveté16 — човек, заемащ такъв пост, да си мисли, че записът ще „пее“ само на неговото бюро. Готов съм да се обзаложа на каквато поискаш сума, че той ще отиде на още едно, две или три други места.
— Ако е така, Лазарус, и ако аз успея да го установя, Блаженство ще се сдобие с няколко нови колонисти, след като първо прекарат няколко неприятни часа на Колизеума.
— Това няма значение, Айра. Ако някой глупак иска да следи как един много стар човек пъшка на гърнето или взема душ — нека заповяда. Лично ти спомагаш за това, щом като смяташ, че записът е тайна, предназначена само за теб. Службите за безопасност винаги шпионират босовете си и няма начин за противодействие — става дума за синдром, който върви заедно с работата. Вечерял ли си? Ще се радвам на компанията ти, стига да имаш време.
— За мен би било наистина голяма чест да вечерям със Старейшината.
— О, остави това, момче — няма добродетели в старостта, само дето отнема много време. Бих желал да останеш, защото ми е приятна човешката компания. Тези двамата там не стават за компания; дори не съм сигурен, че са хора. Може би са роботи. Защо носят такива водолазни костюми и блестящи шлемове? Предпочитам да виждам човешки лица.
— Лазарус, тази екипировка напълно ги изолира. За да защити вас, не тях. От инфекция.
— Какво? Айра, когато някое насекомо ме ухапе, то умира. Както и да е, щом те трябва да носят тези екипи, защо ти си дошъл с дрехите, с които си ходиш на улицата?
— Не съвсем, Лазарус. За своята цел се нуждаех от директен разговор, лице в лице. Така че последните два часа преди да вляза тук, бях подложен на прецизен преглед на физическото ми състояние, последван от стерилизация — от главата до петите — на кожата, косата, ушите, ноктите, зъбите, носа, гърлото; дори ме накараха да вдишам някакъв газ, чието име не знам, но никак не ми хареса. Междувременно дрехите ми бяха стерилизирани още по-усърдно. Пакетът, който ви донесох — също. Този кабинет беше стерилен и продължава да е такъв.
— Подобни предпазни мерки са глупави, Айра. Или пък моят имунитет е бил умишлено отслабен?
— Не. Или поне така смятам. Няма причина за това, тъй като всичките присадени органи, естествено, ще бъдат приготвени от собствения ви клонинг.
— Значи мерките са излишни. Ако не съм прихванал нищо в оня бълхарник, от къде на къде ще се заразя от нещо тук? А аз не се заразявам никога. Работил съм като лекар по време на епидемия. Не ме гледай учудено — медицината е просто една от над петдесетте професии, които съм упражнявал. Някаква непозната чума на Ормузд, като двайсет и осем процента измряха, а всеки се разболя. С изключение на твоя покорен слуга, който дори нямаше хрема. Така че кажи на онези — не, ти ще говориш направо с директорката на клиниката, защото пренебрегването на йерархията руши морала, въпреки че не знам защо трябва да се безпокоя за морала на тази организация, като се има предвид, че гостувам тук не по собствено желание. Та кажи на директорката, че ако трябва да имам бавачки, искам да са облечени като бавачки. Или още по-добре — като хора. Айра, ако желаеш сътрудничество с мен от какъвто и да било вид, трябва да започнеш да сътрудничиш с мен. Иначе възнамерявам да им разглобя екипировката с голи ръце.
— Ще поговоря с директорката, Лазарус.
— Добре, а сега да вечеряме. Но първо да пийнем — а ако директорката има нещо против, кажи й откровено, че отново ще трябва да ме храни насила и не се знае в чие гърло ще влезе сондата, защото не съм в настроение да ме разиграват. Има ли на тази планета някакво истинско уиски? Предишния път, когато бях тук, нямаше.
— Не и такова, каквото бих пил. Но местното бренди, мисля, че е добро.
— Добре. Бренди със сода за мен щом това е най-доброто, което можем да направим. Бренди „Манхатън“, ако някой знае какво е това.
— Аз знам и харесвам древните напитки — научих някои неща за тях, когато изучавах живота ви.