Защото тази война не е негова.
Ще мине достатъчно време и старецът ще разбере, че отхвърленото от него с презрение предсказание е било чиста истина. Когато настъпи моментът, той ще научи, че френската благодарност, на която са разчитали след лозунга „Ние сме тук, Лафайет!“, е била забравена и заменена от припева „Pas un sou à l’Amérique!“93. Британската благодарност ще е същата. Между нациите няма и не може да има такова нещо като благодарност. Аз ли съчувствам на германците? За чий дявол са ми изтрябвали, Дядка? Не! Самото сърце на германското общество се разяжда от гнилоч; тази война ще роди другата, в която германците хилядократно ще надминат себе си, каквито са сега: ще построят газови камери, над Европа ще плъзне миризмата на опърлена човешка плът, която ще се стеле векове наред…
Но нито Дядката, нито Морийн има защо да узнават за това. Няма никакъв смисъл дори да се опитвам да им обяснявам нещата. Най-хубавото на бъдещето е, че то е винаги неизвестно. Добре, че никога не са вярвали на Касандра. Нима е важно тези двамината, нямащи никаква представа за онова, което е известно на Лазарус, да разберат защо той смята тази война за безполезна?
Да, точно така. Именно тяхното мнение е важно за него. Лазарус усети как вляво под сакото понатежава пистолетът. Защитникът на златото му — металът, за който той не даваше и пукната пара. Но златото можеше да бъде и средство, чрез което той бе в състояние да сложи точка…
Стига глупости. Ти не искаш да умираш, глупако, просто имаш желание да се оправдаеш пред Дядката и Морийн… най-вече пред Морийн.
Оказа се, че повиквателният пункт се намира в главната поща. Въпреки късния час, той работеше и отвън се виеше опашка. Лазарус плати един долар на стария негър, за да постои в колата му, предупреди го, че отзад се намира пътна чанта, обеща да му даде още един долар, когато се върне, но без да го уведомява за жилетката с парите и пистолета в поверения му багаж. Лазарус не се притесняваше вече нито за парите, нито за колата — много важно, нека ги откраднат. Той се нареди на опашката.
— Име?
— Бронсън, Тиъдър.
— Опит при участие в бойни действия?
— Не.
— Възраст? Не, дата на раждане. И гледай да не е след 5 април 1899 година.
— 11 ноември 1890 година.
— Нещо ме съмнява — ама карай. Вземи тая хартия и излез през оная врата, там ще намериш мешка. В нея ще носиш цивилните си дрехи. А хартийката я дай на някой от докторите и направи всичко, което ти заповядат.
— Благодаря ви, сержант.
— Свободен си. Следващият.
Докторът във военна униформа имаше шестима цивилни помощници. Лазарус правилно разчете теста на Снелън, но докторът като че ли не го слушаше — тук май никой на никого не обръщаше особено внимание. Отказаха само на един мъж, който според Лазарус имаше последен стадий на туберкулоза.
Само един от лекарите честно се опитваше да намира някакви дефекти.
Той накара Лазарус да се наведе, раздалечи бутовете му, прегледа го за херния, накара го да се изкашля, а после опипа корема му.
— А това уплътнение вдясно какво е?
— Не знам, сър.
— Опериран си от апандисит, така ли? Аха, ето го белега. Почти не се вижда, по-скоро го усещам. Хирургът ти е бил добър, дано аз да попадна при такъв, ако ми се наложи. А това… сигурно е просто фекална маса. Вземи един каломел и всичко ще е наред.
— Благодаря ви, докторе.
— Няма за какво, синко. Следващият.
— Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен…
— Ето ви повиквателните. Всички да са на гарата утре в седем. Ще представите повиквателните на сержанта. Той ще ви каже къде да отидете. Ако някой изгуби повиквателната, все едно елате… Инак чичо Сам ще започне да ви издирва. Ами това е, момчета, сега сте войници. Излизайте през онази врата.