— По-силно, Тиъдър! Този път не ме щади!
— Да, прекрасна моя!
Когато невероятният им екстаз приключи, Морийн мълчаливо лежеше в прегръдките на Лазарус и го милваше, загледана в пламъчето на свещта.
— Време е да си вървя, Тиъдър — каза накрая тя. — Не, не ставай, аз и така ще се измъкна. — Тя стана, вдигна дрехите си от пода и духна свещта. После се доближи до леглото и целуна Лазарус. — Благодаря ти за всичко, Тиъдър. Върни се при мен, върни се!
— Ще се върна!
Тя изчезна бързо и безмълвно.
Кода98 I
Някъде във Франция
Скъпо мое семейство!
Записвам това в джобния си дневник, където записът ще остане до края на войната, но това е без значение, защото ще получите всичко достатъчно бързо. Сега не мога да пращам запечатани писма, още повече в пет плика. Тук има нещо, което се нарича „цензура“ — всяко писмо се отваря, прочита се и всичко, от което швабите биха могли да получат информация, се заличава: сведенията за датите, местоположенията на военните части и може би дори онова, което съм ял на закуска (боб, свинско варено, пържени картофи и кафе, в което би могла да се разтвори лъжицата).
Работата е там, че предприех отвъдокеанско пътуване като гост на чичо Сам и сега съм в страната на изисканите вина и прекрасните жени. (Навсякъде вината са най-обикновени, а прекрасните жени явно ги крият някъде. Най-симпатичната, която видях, имаше малки мустачки и много космати крака, които може би нямаше да забележа, ако не ме беше духнал ветрецът от нейната посока. Скъпи мои, съмнявам се, че французите се мият — поне не във военно време. Но аз не се каня да ги критикувам — ваната е разкош. Но ако трябваше да избирам между вана и прекрасна жена, щях да предпочета първото — иначе нито една жена просто не би ме докоснала.) Нека не ви притеснява, че съм в зоната на бойните действия. Щом сте получили това писмо, значи войната е свършила и аз съм наред. Но ми е по-лесно да напиша писмо, отколкото всеки ден да отбелязвам в дневника тривиалните подробности. Зона на военните действия е силно казано. Войната протича позиционно — тоест противниците си стоят на местата. А пък аз се намирам в тила, далеч от предната линия, и от местата, където се стреля.
Аз командвам военен отряд, който се нарича отделение. Осмина мъже сме: аз, петима стрелци с винтовки, още един с автоматична винтовка (в тази война още няма бойни роботи), осмият мъкне боеприпасите. Длъжността ми е ефрейторска и аз съм именно ефрейтор, както ви бях написал и в последното писмо, изпратено още докато бях в Съединените щати. Възможно е документите да са се изгубили по време на суматохата по прехвърлянето ми в друга част.
Но новата длъжност ме устройва. За пръв път имам постоянни подчинени, имам време, за да се запозная с всеки от тях лично, да разбера техните силни и слаби страни и да се науча да ги командвам. Това са прекрасни хора. Само с единия имам проблеми, но той няма нищо общо с това, вината е в предразсъдъците на това време. Той се нарича Ф. К. Динковски и е единственият евреин католик в моето отделение. Ако близначките не са чували нито за едното, нито за другото, нека се обърнат към Атина. По рождение този човек е принадлежал към едно вероизповедание, но е бил възпитан в друго, а пък му се налага да служи с момчета от село, които изповядват трета вяра, при това не страдат от излишна търпимост към чуждата.
Освен това е гражданин и има твърде неприятен глас (дори за моя слух), а отгоре на всичко момчето е съвсем непохватно и всички постоянно го поднасят, когато не съм наблизо. Редом с мен пък изглежда съвсем нескопосен. Честно казано, не става за войник, но мен никой не ме пита. Затова мъкне патроните, просто не става за нищо друго.
Тук му викат Динки, което е подигравателен прякор на староанглийски. Това име определено не му харесва (аз го наричам с фамилното му име. Според ритуала, съответстващ на мистицизма на обредите във военните организации в това „тук и сега“, към човека е редно да се обръщаш само по фамилия). Но нека оставим настрана най-елитния взвод от американските въоръжени сили и да се върнем към родното ми семейство — към предците ви. Преди чичо Сам да ме изпрати на това увеселително пътешествие, на мен ми дадоха отпуска. Прекарах тези дни в семейството на Брайън Смит, в неговата къща, защото до края на войната се смятам за осиновен от тях, нали официално се водя сирак.