Коуп се тросна на Черпака:
— Гледай тази вечеря да ти е най-добрата!
— Само почакай да видиш — изръмжа Черпака и после им сервира обичайната комбинация от сухари, бекон и боб.
Въпреки мърморенето новият лагер беше значително по-добър от предишния.
Беше по-хладно заради ветреца, защото се намираха в съвсем открита равнина, както написа Джонсън, „с величествена гледка във всички посоки — на запад зъберите на Скалистите планини с побелели от снега върхове, на юг, изток и север — река Джудит, планините Медисин Бау, Мечата лапа и Суийт Грас, които ни заобикаляха отвсякъде. Особено рано сутрин, когато въздухът беше кристален и виждахме стада елени, сърни и антилопи, и планините зад тях, гледката беше толкова величествена, че едва ли нещо подобно може да се види другаде в цялото мироздание“.
Обаче стадата елени и антилопи мигрираха на север, а снегът се спускаше все по-надолу по склоновете на Скалистите планини с всеки ден. Една сутрин се събудиха под тънка пелена от сняг, който бе паднал през нощта, и макар че се стопи веднага, нямаше как да пренебрегнат неизбежното. Сезоните се сменяха. Идваше есента, а с нея — сиуксите.
— Време е да се махаме, професоре.
— Още не — каза Коуп. — Не точно сега.
Зъбите
Един следобед Джонсън попадна на някакви скални издатини, не по-големи от юмрук всяка. Работеше на обещаващо находище по средата на ронливия склон и тези издатини му пречеха. Извади няколко от оголената повърхност и те се хлъзнаха надолу по склона, като за малко да ударят Коуп, който работеше в основата на склона и скицираше неотдавна открита бедрена кост от Allosaurus.
— Внимавай бе! — извика той нагоре към склона.
— Съжалявам, професоре — извика Джонсън виновно в отговор. Едно-две парчета камък продължаваха да се търкалят надолу. Коуп се отмести настрани и изтупа дрехите си.
— Внимавай!
— Съжалявам! — повтори Джоунс. Върна се предпазливо към работата си. Продължи да копае около други издатини, за да ги извади, и…
— Стой!
Джонсън погледна надолу. Коуп се катереше по склона като полудял — в двете си ръце стискаше две от падналите парчета.
— Стой! Стой! Стой, ти казвам!
— Внимавам — отговори Джонсън изненадано. — Наистина, аз…
— Чакай! — Коуп се хлъзна няколко метра надолу по склона. — Не прави нищо! Не пипай нищо!
Продължи да крещи, докато се хлъзгаше сред облак прах.
Джонсън изчака. След малко професор Коуп се измъкна от прашния облак и се покатери при него, обладан от трескава енергия.
Джонсън реши, че сигурно е много ядосан. Беше глупаво и почти невъзможно да изпълзи право нагоре по склона — отдавна всички бяха научили този урок. Повърхността беше стръмна и ронлива. За да се изкачиш, трябваше да се движиш на зигзаг, но дори и тогава предпочитаха да заобиколят до едно по-полегато място на около половин миля, за да се изкачат до платото, а от там вече да се спускат до където се налага.
Сега обаче Коуп драскаше нагоре, като че ли животът му зависеше от това.
— Чакай!
— Чакам, професоре.
— Не пипай нищо!
— Не пипам нищо, професоре.
Най-накрая Коуп стигна при него, покрит с прах и задъхан. Но не се поколеба и за миг. Избърса лицето си с ръкав и се вторачи в разкопаното.
— Къде ти е апаратът? Защо не е при теб? Искам снимка in situ[1].
— На тези скали? — попита Джонсън стъписано.
— Скали? Мислиш, че това са скали? Не са никакви скали!
— Какво са тогава?
— Това са зъби! — възкликна Коуп.
Коуп докосна един от тях и проследи с пръст меките извивки. Сложи двете парчета, които бе донесъл, едно до друго, намери трето в краката на Джонсън и го постави до другите две — от подобната им големина и форма беше ясно, че са били заедно.
— Зъби — повтори той. — Динозавърски зъби.
— Огромни са! Този динозавър трябва да е бил с фантастични размери!
За момент двамата мълчаливо опитаха да си представят колко голям трябва да е бил динозавърът — челюстта, способна да задържи такива големи зъби, дебелия череп, способен да задържи такава голяма челюст, огромния врат с дебелина на ствол на дърво, за да издига и върти огромния череп, гигантския гръбначен стълб, съизмерим с врата, всеки прешлен с големината на колело на железопътен вагон, с четири невероятно дебели крака, за да издържат подобен звяр. Големината на зъбите говореше за големината на всяка друга кост и става. Такова голямо животно би трябвало да има и огромна опашка, за да балансира врата и главата.