— Никъде не виждам нечий екипаж. Изглежда никой не очаква почитаемия ни Herr. Сега той ще продължи с нас до Буковина и ще се върне утре или вдругиден. По-добре вдругиден.
Докато говореше, конете зацвилиха, запръхтяха и се вдигнаха на задните си крака, тъй че се наложи коларят да ги овладее. Тогава, насред всеобщи викове и кръстене, зад нас се показа файтон с четири коня. Застигна ни и спря до нас. Фенерите ни хвърлиха отблясъци по впрегнатите въгленочерни коне, великолепни животни. Кочияшът бе висок, с дълга кестенява брада и огромна черна шапка, която скриваше лицето му. Когато той се обърна към нас, зърнах само две блеснали очи, които ми се сториха червени на светлината от фенерите.
— Подранили сте, приятелю — каза той на коларя, който отвърна, заеквайки:
— Английският Herr бързаше.
— И предполагам затова му предложихте да продължи към Буковина — отговори странникът. — Не можете да ме заблудите, приятелю. Знам твърде много, а конете ми са бързи.
Докато говореше, светлината на фенера откри безжалостната му усмивка с яркочервени устни и остри зъби, бели като слонова кост. Един от спътниците ми прошепна на друг стих от Бюргеровата „Ленора“40:
Странният кочияш явно чу тези думи, защото погледна със сияеща усмивка. Пътникът отвърна поглед, вдигна два пръста и се прекръсти.
— Дайте ми багажа на Herr англичанина — каза кочияшът и с необичайна пъргавина чантите ми бяха подадени и пренесени във файтона. Слязох отстрани на каретата — файтонът бе близо до нея, а кочияшът ми помагаше, хванал ръката ми като в стоманени клещи. Силата му сякаш беше невероятна. Без да продума, той тръсна юздите, конете потеглиха и потънахме в мрака на прохода. Погледнах назад и видях парата от конете на каретата на светлината от фенерите и силуетите на доскорошните си спътници, които още се кръстеха. После коларят изплющя с камшика, подвикна на конете и те продължиха към Буковина. Щом се скриха в тъмата, ме налегна самота и почувствах необясним хлад. Ала после усетих пелерина върху раменете си и одеяло върху коленете.
— Нощта е мразовита, mein Herr41 — каза кочияшът на превъзходен немски, — а моят господар, графът, нареди да се погрижа всячески за вас. В случай че поискате, под седалката има павурче сливовиц (местното сливово бренди).
Не пих, но ме успокояваше да знам, че е там. Чувствах се странно — и доста уплашен. Мисля, че ако имаше друга възможност, щях да избера нея, вместо да се захващам с това изпълнено с неизвестности среднощно пътешествие. Файтонът се движеше напред с бързо темпо, после направихме пълен завой и продължихме отново в права посока. Струваше ми се, че просто минаваме отново и отново по един и същи път, затова си избрах ориентир и открих, че е така. Искаше ми се да попитам кочияша какво означава всичко това, но наистина се боях да го сторя, защото си помислих, че в моето положение възражението ми щеше да остане безплодно, в случай че се бавехме нарочно. Скоро обаче ми стана любопитно колко е часът и запалих клечка кибрит, за да погледна часовника си. Оставаха няколко минути до полунощ. Това ме порази вероятно заради всеизвестните суеверия относно този час, подсилени от неотдавнашните ми преживявания. Зачаках със свито сърце.
40
Готфрид Август Бюргер (1747-1794) — германски поет, чиято най-известна балада „Ленора“ оказва силно влияние над други писатели от същата епоха, особено представителите на романтизма, готиката и ужаса. Сюжетът разказва за младата Ленора, която напразно очаква своя годеник Вилхелм да се върне от война. Една нощ призрачен конник, който изглежда като него, я посещава и увещава да се качи на коня му, за да я отведе до брачното им ложе. По време на пътуването им Ленора пита защо бързат толкова. Именно тогава конникът използва прочутата фраза.