За разлика от съименника си, Хийтклиф никога не бе таил огорчение, нито желание за мъст. Той се върна в Москва, по-богат с половин милион долара, и зачака следващата си задача. СВР му прати красиво младо момиче в апартамента на Воробьовите хълмове. Насмалко да припадне от страх, когато тя се представи като Екатерина. Приготви ѝ омлет и я отпрати, без да я докосне.
Продължителността на живота на хора в неговото положение не беше голяма. Предателството се наказваше със смърт. Но не бърза, а неописуемо бавна и мъчителна. Като всички, работещи за СВР, и Хийтклиф бе дочувал истории за големи мъже, които се молят за куршум, който да прекрати страданията им. А той накрая винаги идваше в руски стил, в тила. В СВР наричаха това высшая мера — най-крайната мярка на наказание. Хийтклиф се зарече никога да не позволи да попадне в ръцете им. Получи от Маркус ампула с отрова. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди — и всичко щеше да приключи.
Маркус му даде и тайно устройство за комуникация, което му позволяваше да предава доклади през сателитна връзка с криптирани микропориви. Хийтклиф го използваше рядко, предпочиташе да докладва лично на Маркус по време на пътуванията си в чужбина. Когато беше възможно, му позволяваше и да снима съдържанието на куфарчето му, но основно разговаряха. Самият Хийтклиф не играеше значителна роля, само че работеше с важни личности и пренасяше тайните им. Нещо повече, той знаеше местонахожденията на руските тайници по целия свят и ги носеше винаги с него, запечатани във феноменалната му памет. Внимаваше обаче да не издава прекалено много прекалено бързо — заради себе си и заради бързо нарастващата си банкова сметка. Разкриваше тайните си парченце по парченце, за да вдига цената им. Половиният милион стана един в рамките на година. После два милиона. А след това три.
Съвестта на Хийтклиф оставаше чиста — той бе човек без собствена идеология или политически убеждения, — ала страхът го тормозеше денем и нощем. Боеше се, че Московският център знае за предателството му и наблюдава всяко негово движение. Опасяваше се, че е издал прекалено много тайни или че някой от шпионите на Запада накрая ще го предаде. Много пъти умоляваше Маркус да го прибере на топло при тях. Но той — понякога успокоително, друг път размахвайки тоягата — отказваше. Хийтклиф трябваше да продължи да шпионира за тях, докато животът му наистина не бъде застрашен. Чак тогава ще му бъде позволено да мине от другата страна. Той с основание се съмняваше в способността на Маркус да прецени в кой точно момент мечът щеше да се стовари, но нямаше друг избор, освен да продължи. Маркус го изнудваше да прави каквото му нареди. И щеше да изстиска от него и последната тайна, преди да го пусне от лапите си.
Но не всички тайни бяха равни. Някои бяха скучни, всекидневни и можеха да бъдат предадени с малък или никакъв риск за посредника. Други обаче бяха прекалено опасни, за да бъдат издадени. Хийтклиф откри точно такава в един от тайниците в далечния Монреал. Пощенската кутия всъщност беше празен апартамент, използван от руска тайна агентка — „нелегална“1, която действаше, дълбоко законспирирана, в Съединените щати. В шкаф под кухненската мивка бе скрита флашпамет. На Хийтклиф бе наредено да я вземе и да я занесе в Московския център, като така избегне всемогъщата американска Агенция за национална сигурност. Преди да напусне апартамента, той пъхна флашката в лаптопа си и откри, че не бе заключена с парола, а съдържанието ѝ не бе криптирано. И необезпокояван, прочете документите. Те бяха от няколко различни американски разузнавателни служби и всичките с най-висока степен на секретност.
Хийтклиф не посмя да ги копира. Вместо това запечата всяка подробност в безупречната си памет и се върна в централата в Москва, където предаде флашката на водещия си офицер, към когото отправи и строг упрек, че агентката не е успяла да я защити както трябва. Офицерът, който се казваше Волков, обеща да се погрижи за проблема. След това предложи на Хийтклиф антистресова разходка в братска Будапеща като компенсация.
— Смятай го за ваканция, чиито разходи са поети от Московския център. Не ме разбирай погрешно, Константин, но приличаш на човек, който има нужда от почивка.
Същата вечер Хийтклиф използва тайното комуникационно устройство, за да информира Маркус как е открил тайна с такава важност, че няма никакъв друг избор, освен да мине на тяхна страна. За негова изненада, Маркус не възрази. Само го инструктира да се отърве от устройството така, че то никога да не бъде намерено. Хийтклиф го разби на парченца и го изхвърли в отворена шахта. Беше уверен, че и хрътките от дирекцията по сигурност на СВР нямаше да погледнат там.
1
За разлика от легалните сътрудници на разузнаването, работещи зад граница под свое име и под шапката на някакво ведомство на собствената си държава (посолство, търговско представителство и т.н.), нелегалните агенти обичайно действат под чужда самоличност и като граждани на чужда държава. — Б.р.