Выбрать главу

Сал бе убеден, че от часове насам обикалят безцелно с колата. Чема, хлапето мелез, поглеждаше периодично картата и казваше на Нийл къде да слезе от магистралата, а той пък правеше няколко обиколки и отново се връщаше на главния път, само че в противоположната посока, като през цялото време не обелваше и дума. Дори Сал усещаше иронията в ситуацията: през последните петнайсет години убиваше хора по поръчка за Фамилията, а сега бе излязъл на нощна разходка сред полята, защото застреля в лицето трима от онези донибрасковци и удуши четвъртия. Наистина, постъпката му беше доста аматьорска. Обикновена грешка, нищо повече.

Отишъл бе в „Паркър“, лъскавия хотел точно след Мичиган авеню, за да говори с донибрасковците и тяхната мексиканска свръзка за хероин. Срещата протече доста прилично — мексиканецът му даде да пробва част от стоката, някаква „черна шоколадова смола“, която мигновено замъгли и успокои мозъка на Сал. Сложи съвсем малко от наркотика върху езика си и изпита спокойствие и пълна яснота. Когато напусна хотелската стая, се чувстваше… добре. Светът бе станал по-деликатен. Провел бе приятна среща с няколко предприемчиви бизнесмени, а и те изглеждаха като относително свестни хора. Нямаше да му се налага да ги убива. Щяха да умрат по свой си начин — навярно по-скоро рано, отколкото късно, защото бяха престъпници, но той нямаше да е причината за смъртта им.

Вече бе излязъл на улицата и се канеше да хапне гулаш в малкия руски ресторант отсреща, когато го озари случайна мисъл — „Кой всъщност е отседнал в хотела?“, последвана от друга: „Защо изобщо трябваше да се срещаме в хотел?“ Можеха да свършат цялата работа на паркинга на „Криспи Крийм“. Спря се на тротоара и се опита да си спомни точното разположение на стаята, в която седеше преди не повече от десет минути. Голямо легло, пакети с хероин, разпръснати върху бюрото до кревата като различни храни върху шведска маса, и четирима души, облечени в анцузи, които седяха там и се усмихваха. Отишъл бе до банята, за да пусне една вода, преди да си тръгне, защото — странно, но факт! — когато бе надрусан, изпитваше наслада от уринирането, и бе впечатлен от приятното помещение, в което всичко блестеше като позлатено. Защо обаче на поставката нямаше тубичка с паста за зъби? Защо нямаше багаж в стаята? Сал затвори очи точно там, насред тротоара, и се фокусира върху всеки детайл, който успя да си спомни, защото ако имаше нещо, с което бе известен, това бе паметта му. Дразнеше се, понеже хората го наричаха Рейнман[2], но фактът бе неоспорим: видеше ли нещо веднъж, никога не го забравяше.

После Сал се бе завъртял и бе тръгнал обратно към хотел „Паркър“. Когато влезе във фоайето, леката дезориентация от малкото количество хероин, което бе взел, се превърна в неприятно усещане и всички огледални повърхности го дразнеха. Интериорът напомняше за средата на трийсетте години — имаше снимки на Ал Капоне по стените и копринени абажури в стил „Тифани“, пръснати навсякъде. Светлините на лампите се усилваха хилядократно от богато украсения под, огледалните тавани и лъскавите мраморни плочки. Всяка стъпка, която Сал правеше към рецепцията, бе съпътствана с ново проблясване, после с още едно и накрая той можеше да се закълне, че го щракат с фотоапарати.

„О — помисли си, — така няма да стане.“

Приближи се до младата жена на рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Искам да освободя стаята — отвърна Сал и й даде номера. Рецепционистката се вторачи в екрана на компютъра за секунди, чукна няколко пъти върху клавиатурата и въздъхна. — Проблем ли има?

— О, не — отвърна жената. — Съжалявам. Просто плащането минава през някаква корпоративна организация. Вие ли направихте резервацията?

— Не — отговори Сал, докато обмисляше и се опитваше да разбере накъде води всичко това, — направиха я от офиса ми.

— Добре тогава — каза рецепционистката. — Ами, изглежда, е оформена като държавна поръчка, така че можете да платите непредвидените си разходи в брой или с кредитна карта.

— В брой — заяви Сал. — А мога ли да получа копие от сметката?

вернуться

2

Препратка към едноименния филм от 1988 г. на режисьора Бари Левинсън, чийто главен герой е аутист с феноменална памет. — б. р.