Благодарение на находчивата си майка, каза си Яшим. В съдбовния момент, когато хората на Мустафа нахлули в двореца с опънати лъкове, съобразителната французойка, която той познаваше като валиде султан, бе скрила момчето под купчина мръсни чаршафи. Махмуд се бе възкачил на султанския престол благодарение на неизпрано спално бельо.
— Ти беше ли там?
— Бях в двореца, когато завлякоха момчето пред Байрактар паша. Видях изражението на султан Мустафа. Преди може и да имаше вид на луд, ама тогава… — Майсторът на чорба сви рамене. — На главния мюфтия не му оставаше друго, освен да издаде фетва21, за да го лиши от власт. Така Махмуд стана султан.
За себе си мога да кажа само, че ми беше дошло до гуша от войниклък. Бунтът, сраженията в двореца, убийството на Селим. — Той махна с ръка. — Айде напред, после назад, давай насам, после натам. Наситил се бях на цялата тази работа.
Чорбаджията си пое дълбоко дъх, изду бузи и го изпусна.
— Зарязах корпуса при първа възможност. Бях добър готвач. Разчитах на приятели в Истанбул. Пет години по-късно си имах свой алъш-вериш.
— И от заплатата ли се отказа? — Много еничари се числяха на заплата, използваха привилегиите на корпуса, без да имат намерение да се явят на служба по време на война. Тази шмекерия бе добре известна.
Мустафа се поколеба.
— Не веднага — призна той. — След няколко години нямах вече нужда от помощ и тогава се отказах.
Макар да се съмняваше, Яшим премълча.
— Можеш да провериш тефтерите. Престанах да се числя към еничарите през май 1815 г. За тази работа човек трябваше да е сърцат. Ти едва ли ще ме разбереш.
Яшим се постара.
— Те ли не искаха да те пуснат да си вървиш, или на теб ти трябваха пари?
Погледът на Албанеца бе пълен с презрение.
— Слушай ме внимателно. Ходя където си поискам. Днес е изключение. Пари тогава не ми трябваха, справях се добре. — Яшим премигна и реши, че може да му вярва. — Трудно ми беше да се разделя с тях.
Евнухът се приведе напред.
— Как го направи?
Майсторът на гилдията разпери едрите си ръце и ги погледна.
— Бях се научил да разчитам на себе си. Със собствените си очи видях какво се случи с еничарите. Видях какво бяха позволили да се случи с установените традиции, с всичко онова, което беше важно. Корпусът вече не служеше на империята.
Вдигна поглед.
— Сигурно си мислиш, че това е очевидно. Аз само изчаквах — имаше още много други като мен, които изчакваха — традицията да се върне, за да служа отново. Накрая си рекох, че няма да чакам повече. Виждах, че сме обречени да повторим допуснатите грешки. Мислиш си, че еничарите са мързеливи и арогантни страхливци заради бунтовете и намесата им в политическия живот?
Чорбаджията поглади брада и присви очи към Яшим, който го слушаше като омагьосан.
— От мен да знаеш, че мъжете, които обесихме на Еничарското дърво, бяха до един лесна плячка. Когато се разгневяхме, някой ни подхвърляше имена и ние крещяхме с пълно гърло: „Да се убие! Убийте еди-кой си!“ После просто жертваха човека. След това си казвахме, че всичко ще тръгне по-добре. Слагаш кориандър в чорбата. Е, на някои им харесва, на други — не, трети дори не забелязват. Няма да говорим за онези, на които не им харесва. Слагаш боб. Слагаш моркови. Същата работа. На някои им харесва, на други — не. На повечето им е все едно. Накрая можеш да махнеш шкембето. И да наречеш новия бълвоч супа. Малко ще забележат. Много малко.
Той подръпна мустака си.
— И еничарите бяха същите. Бяха също като рецепта, която тихомълком се променяше до неузнаваемост. В града правех шкембе чорба от лук и шкембе, а в казармите, ако мога да се изразя така, ме караха да повярвам, че правя шкембе чорба от боб и сланина. Накрая се наложи да си вървя.
Яшим би се възхитил от куража на стария. Толкова много неща в този град бяха престорени и лъжовни: човек трябваше да притежава много сили, за да отстъпи. Истината бе, че Албанеца не бе отстъпил съвсем встрани. Едва ли, ако се окажеше истина онова, което Яшим подозираше за пазачите в гилдията.
— Старите ти приятели — подхвърли той.
— Не, не, те нямат власт над мен. Не е това, което си мислиш. Те не ме коряха, ала ме помнеха. Просто всеки от нас пое по различен път. Въпреки това помнеха.
Посегна недодялано към сладкиша и го натъпка в устата си. Яшим не откъсна поглед от него, докато дъвчеше и преглъщаше. Очите му блестяха.
— Петнайсети юни бе най-ужасният ден в живота ми. Чух бумтенето по казаните — всички го чухме, нали? Султанът бе чакал осемнайсет години. Цели осемнайсет години, за да се превърне момчето в мъж, и през всичкото време тласкан от решимост да затрие корпуса, убил Селим.
21
тур. — решение на спорен въпрос, издадено от мюфтия въз основа на шериата (мохамедански религиозен закон), което не подлежи на апелация и добива силата на закон. — Б.пр.