— Да — кимна Ралф зад маската си, — по дяволите.
— Погледнете, погледнете там — каза Дж. Дж. Момчетата погледнаха.
На върха на куп бели захарни черепи имаше един с надпис ПИПКИН.
Сладкият череп на Пипкин, но никъде сред всичките взривове, танцуващи кости и летящи черепи ни прашинка, звук, ни сянка от Пип.
Толкова бяха свикнали с неговите неочаквани и фантастични появявания — на стените на Парижката света Богородица или притиснат в златни саркофази, че очакваха да изскочи като човече на пружина от купчината захарни черепи, да размаха чаршафи пред очите им и да запее погребални песни.
Но не. Внезапно никакъв Пип. Въобще никакъв.
А може би никакъв Пип и за в бъдеще.
Момчетата потрепераха. Студен вятър вдигна мъгла от езерото.
Глава 19
По тъмната нощна улица зад един ъгъл се зададе жена, понесла на раменете си кобилица с две кофи, препълнени с горящи въглища. Розовата жарава пръскаше искри като светулки, които литваха на вятъра. Там, където минеха босите й стъпала, оставаше следа от умиращи искрици. Повлякла нозе, тя зави безмълвно зад друг ъгъл и изчезна в някаква алея.
След нея се зададе мъж, понесъл леко, леко малък ковчег на главата си.
Това бе сандък, изработен от най-обикновено светло дърво и после закован. Отстрани и на капака бяха забодени евтини сребърни розетки и ръчно изработени копринени и хартиени цветя.
Вътре в сандъка имаше…
Момчетата се загледаха в погребалната процесия от двама. Двама, помисли си Том. Мъжът със сандъка и онова нещо вътре.
Мъжът, закрепил с тържествено лице ковчега на главата си, без да се навежда, влезе в близката църква.
— Това — заекна Том, — това вътре в сандъка пак ли беше Пип?
— А ти как мислиш? — попита Саван.
— Не знам — извика Том. — Знам само, че много ми се събра. Нощта се оказа твърде дълга. Толкова впечатления. Сега вече знам всичко, дявол го взел, всичко!
— Да! — казаха всички, притиснали се треперейки един до друг.
— И трябва да си вървим у дома, нали? А какво ще стане с Пипкин, къде е той? Жив ли е или мъртъв? Можем ли да го спасим? Безвъзвратно ли е загубен? Не сме ли закъснели? Какво да правим?
— Какво? — извикаха всички и въпросът литна, избухна от устата им и се загнезди в очите им. Всички уловиха Саван, сякаш за да изтръгнат отговора от него, да го измъкнат от лактите му.
— Какво да правим?
— Да спасим Пипкин! Това е последното нещо. Погледнете онова дърво!
От дървото висяха дузина празнични piñatas9: дяволи, призраци, черепи, вещици, полюшвани от вятъра.
— Счупете своята piñata, момчета! В ръцете им бяха тикнати пръчки.
— Удряйте!
Те удариха с крясък. Piñatas експлодираха.
И от piñata-скелет се посипаха като дъжд хиляда люспици-скелети. Завъртяха се край Том. Вятърът отнесе скелетите, люспиците и Том.
От piñata-мумия се посипаха стотици нежни египетски мумийки, които се втурнаха към небето, заедно с Ралф.
И така всяко момче удари и разчупи своята piñata; разпръсна танцуващи копия на самия себе си, дребнички като винени мушици, и всички тези дяволи, вещици и призраци запищяха, подеха момчетата и заедно с листата се запремятаха към небето, последвани от Саван и смеха му.
Рикошираха в последните алеи на града. Удариха се с плясък и подскочиха като камъчета по езерна повърхност…
… за да се приземят в кълбо от колена и лакти на един далечен хълм. Изправиха се.
Намираха се в средата на изоставено гробище без хора, без светлина. Само камъни; като огромни сватбени торти, гарнирани с древна лунна светлина.
Както гледаха, Саван, който с пъргаво и тихо движение се бе приземил меко на краката си, се наведе. Хвана някаква желязна дръжка в земята. Дръпна я. Изскърцаха панти и в земята зейна широко врата.
Момчетата се наредиха на ръба на дълбоката дупка.
— Ката — заекна Том. — Катакомби?
— Катакомби — посочи Саван.
Надолу в сухата прашна земя водеха стълби. Момчетата преглътнаха с мъка.
— Пипкин там долу ли е?
— Слезте и го доведете, момчета.
— Той сам ли е долу?
— Не. С него са разни неща. Неща.
— Кой ще тръгне пръв?
— Аз не! Мълчание.
— Аз — каза най на края Том.
Сложи крак върху първото стъпало. Потъна в земята. Направи още една стъпка. И после внезапно изчезна. Останалите го последваха.
Заслизаха по стъпалата в колона по един и с всяка стъпка надолу мракът ставаше все по-гъст, тишината — по-необятна, нощта — дълбока като кладенец и извънредно черна, с всяка стъпка притаени сенки сякаш се занавеждаха от стените, с всяка стъпка насреща им се захилиха странни неща от дългата пещера, която ги очакваше долу. Точно над главите им висяха прилепи, които пищяха така високо, че не можеха да се чуят. Можеха да ги чуят само кучетата, да побеснеят, да изскочат от кожите си и да търтят да бягат. С всяка стъпка надолу градът оставаше все по-далече, заедно със земята и с всички добри хора по нея. Дори гробището изглеждаше далече. Почувствуваха се самотни. Толкова самотни, че им идеше да се разплачат.