— Ало?
— Нещо ново? — Беше Моу.
— Нищо.
— Идвам.
— Върви да гледаш мача.
— Няма да стане.
— Моу…
— Ще дам билетите на някой друг приятел.
— Но ти нямаш други приятели.
— Да, бе, и ти си прав.
— Дай да му дадем още половин час. Остави билетите ни на касата.
Моу не отвърна.
— Моу?
— Наистина ли искаш да разбереш къде е?
— В какъв смисъл?
— Помниш ли, че поисках да разгледам мобифона ти?
— Помня.
— Твоят има GPS.
— Не схващам накъде биеш.
— GPS е съкратено от Global Positioning System5.
— Това ми е известно, Моу. Каква връзка има с моя телефон?
— Много от новите телефони имат вграден GPS чип.
— Имаш предвид оная триангулация с клетъчните кули, дето я показват по телевизията ли?
— Не. Ти говориш за телевизия. И това е остаряла техника. Става дума за нещо много по-ново, само отпреди няколко години. Наричат го „перонален локатор“, или съкратено — SIDSA. Използват го най-вече при болните от Алцхаймер. В началото е бил с размера на колода карти. Слагат го в джоба на пациента и ако се запилее нанякъде, с това нещо го откриват. След това фирмата ЮФайндКид2 започна да го ползва и в детските мобифони. Днес го има в почти всеки модел от почти всички марки.
— Искаш да кажеш, че и на Адам телефонът има GPS?
— Да. Твоят — също. Ще ти дам нужния интернет адрес. Влизаш в страницата, плащаш с кредитна карта таксата. После кликваш и ти се явява карта като на всеки друг GPS локатор — на Мапкуест например — с имената на улиците и всичко останало. От нея ще разбереш къде точно се намира телефонът му.
Майк не отговори.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух.
— Е, и?!
— Ще се пробвам.
Прекъсна разговора. Влезе в интернет и отиде на страницата на своя мобилен оператор. Въведе собствения си номер, установи и парола. Намери GPS програмата, кликна върху отправката и се зачете в предлаганите му опции. GPS услугата се предлагаше срещу $49,99 за месец, $129,99 за шест месеца, или $199,99 за една година. Майк се улови, че се е поддал на глупостта да изчислява по стар навик коя от опциите е най-благоприятната. Тръсна глава и избра едномесечния план. При цялата финансова изгода, не искаше дори да си представи, че и след една година може да върши същото.
Минаха няколко минути, докато му одобрят заявката, после се яви нов набор от опции. Кликна върху картата, На екрана излязоха целите Съединени щати с точка върху родния му Ню Джърси. Крайно полезно. Кликна върху иконката за увеличение на образа — лупа с плюсче, а картата започна бавно и едва ли не тържествено да се приближава: първо — регионът, после — щатът, след това — градът, и най-накрая — техният квартал с всичките му улици.
GPS локаторът постави голяма червена точка върху една съвсем близка до тях улица. До нея се появи правоъгълник с легендата „Най-близък адрес“. Майк кликна отгоре му, макар да нямаше нужда. Адресът и така му беше известен.
Адам беше в къщата на Хъф.
Дванадесета глава
Девет вечерта. Мрак обгръщаше къщата на Хъф.
Майк паркира на отсрещната страна на улицата. Прозорците светеха. На алеята бяха паркирани два автомобила. Още не бе решил какво точно ще прави. Остана в колата и за сетен път набра номера на Адам. Пак никой не отговори. Домашният номер на Хъф не беше в указателя, вероятно заради това, че бащата е полицай. Нямаха и номера на сина му ДиДжей.
Това го оставяше без избор.
Замисли се как щеше да обясни присъствието си, без да се издаде. Нищо не му идваше наум. И сега какво?
Дали да не се върне у дома? Момчето бе непълнолетно. Пиенето е опасно, но нима и Майк не беше пил на тази възраст? Колко пъти бяха се крили в гората с някоя и друга бира. Колко чаши с концентрат бяха обърнали на партитата в къщата на Грийнхол. С приятелите му не си падаха много по наркотиците, но бе прекарал сума ти следобеди в къщата на своя приятел Травчо — за сведение на родителското тяло: ако синът ви има прякор Травчо, това надали се дължи на интереса му към градинарството, — когато родителите му не бяха в града.
Майк сам бе намерил верния път. Щеше ли да порасне по-разумен, ако родителите му бяха нахълтали, както той се канеше да стори сега?
Погледна към вратата. Може би ще е най-добре да поизчака. Да го остави да се весели, да щурее, да прави каквото си е наумил, а той да го причака отвън и когато Адам излезе, просто да се увери, че всичко е наред. По този начин нямаше да го изложи, нито да загуби доверието му.
Какво доверие всъщност?
Адам бе зарязал сестричката си сама. Отказал бе да му се обади по телефона. А най-лошото — от гледна точка на Майк — бе това, че те вече шпионираха сина си като луди. С Тиа контролираха компютъра му. Подслушваха го по най-непочтен начин.