— Хайде. Ще тръгваме ли? — попита я Ядира.
Лус потисна гнева си и си каза, че всеки се справя със скръбта си по различен начин. Едно нещо беше научила вече за Деня на мъртвите — това не беше ден за тъга и оплакване. В този ден живите си спомняха починалите си близки с радост и любов в сърцата. Чакаше с нетърпение да падне нощта. Днес, на първи ноември, беше истински празник за децата и за всички, които искаха да си припомнят какво беше да си дете. Късно вечерта щеше да започне бдението на възрастните и Лус беше въодушевена, че ще участва в него.
Двете с Ядира вървяха по улиците на града, вече претъпкани с хора в празнично настроение, които купуваха в последните минути храна, свещи и дрънкулки за тържествата. Навсякъде имаше цветя, особено ярките оранжеви невени, които Ядира й беше обяснила, че ацтеките използвали, за да почитат своите мъртви.
— Семейството ми отглежда невени във фермата, специално за този празник. Добри пари се изкарват.
Лус си помисли, че сигурно е вярно, като виждаше, че всички наоколо — мъже, жени, деца — носеха в ръце купища от тези цветя. Тя също купи една китка, за да освежи своята ofrenda, преди да представи кутията с пепелта на баба си на семейството. Почувства как раздразнението й изчезва напълно, като си спомни, че тя ще допринесе с най-важния дар за семейния олтар тази вечер — кутията с тленните останки на Есперанса, която беше донесла през целия път от Милуоки до Мичоакан.
Ядира обичаше да се смее и хванала Лус за ръката, я водеше от сергия на сергия, двете момичета похапваха сладкиши и се шегуваха с малките захарни скелети, които се продаваха навсякъде. Лус не устоя и си купи играчка скелет, задвижваща се, когато човек дърпаше въженцето.
В края на улицата, стигнаха до впечатляващата католическа църква, символичния център на града. Лус зяпна с благоговение към входа на църквата. Беше покрит догоре с купища ярки, свежи цветя. Ако не знаеше, че са цветя, щеше да реши, че това е гигантски прозорец с красив стъклопис. Жени, с традиционните тъмни шалове щъкаха наоколо като мравки и внасяха още и още цветя в църквата. На площада отпред имаше сергии, на които се продаваха плодове, керамични съдове, сувенири и цветя. Улични музиканти свиреха, а край тях децата танцуваха и играеха на криеница.
— От тук — каза Ядира и поведе Лус през тълпата на площада към голямата черна желязна порта на гробището. Отвън деца продаваха вода от големи бели кофи.
— Защо продават вода? — попита Лус.
— За да могат посетителите да измият гробовете — обясни й тихо Ядира. — Подготвяме ги за завръщането на душите на починалите.
Щом влязоха вътре, атмосферата веднага стана по-сериозна, изпълнена с дълбоко уважение. Гробището се намираше на драматично високо място, от което се виждаше цялата долина, и гледайки от там, Лус изпита истинско чувство на благоговение, каквото я изпълваше винаги когато се изправеше пред величествената красота на природата. Меланхоличната мъгла обвиваше склоновете на планината като тъмен шал, увит около раменете на млада, стройна жена.
Много от местните, се бяха вече събрали при гробовете и ги подготвяха за дългото нощно бдение. Жените, загърнати във вълнените си шалове, а мъжете в дебелите си серапета30 носеха с почтителност дарове на гробовете на починалите си близки, други забързано чистеха и търкаха надгробните камъни. Лус се усмихна на малко отегчено момченце, седящо край един гроб, докато майка му шеташе край него.
— Почакай само да видиш, как изглежда довечера, когато запалим свещите. Това е най-красивата гледка — каза й Ядира.
Лус си помисли, че и сега беше достатъчно красиво. Докато вървеше по калдъръмените алеи, се възхищаваше на украсата върху гробовете. Всеки беше различен, всеки беше уникален, надгробните камъни на някои бяха пищни, другаде имаше само скромни кръстове. Краставо, мърляво куче се промъкна до един олтар и отмъкна парче хляб от поставената кошница. Лус се засмя и се обърна да каже на Ядира, но смехът й секна, защото в този момент видя Марипоса.
Марипоса се състезаваше със залеза. Работеше трескаво от рано сутринта, но олтарът още не беше напълно готов. От време на време, хвърляше по едно око на съседните олтари, за да направи сравнение. Нейният трябваше да бъде най-впечатляващ, най-красивият от всички. Нищо по-малко нямаше да бъде достойно за майка й.
Слънцето топлеше приятно гърба й, докато търкаше надгробния камък и сковаваше дървената рамка за цветята — най-голямата в гробището. Забиваше пироните с чука и с всеки удар я завладяваха спомените за многото празници, които бяха чествали с майка й тук, в това гробище, за да почетат починалите си роднини. През целия ден чуваше в главата си мелодичния глас на Есперанса. Със залеза на слънцето гласът ставаше все по-силен.
30
Серапе — традиционна мъжка дреха на индианците в Латинска Америка и особено в Мексико. Прилича на плътен шал, като одеяло, често се носи преметната на едно рамо. Да не се бърка с пончото. — Б.пр.