Не бяха Дракан и стражите му.
— Видял ли си това? — попита един глас веднага, щом учителят Маунус отвори вратата. — Висят из целия град. Сигурно писарите не са мигнали цяла нощ.
— Добро утро, церемониалмайсторе? Какво да съм видял?
— Това!
Настъпи кратко мълчание. Най-вероятно учителят Маунус разглеждаше това, което толкова много бе развълнувало церемониалмайстора.
— Ясно — рече той отсечено. — Можеше да се очаква, след казаното от Дракан снощи.
— Дракан? Бил е тук вчера?
— Да не мислиш, че просто старите ми мебели са ми омръзнали?
Май церемониалмайсторът не беше обърнал внимание на обстановката до този момент.
— Мили боже! Каква бъркотия!
— На Дракан му беше хрумнала налудничавата идея, че съм скрил господаря Никодемус сред стъклените си колби.
— А ти не си, нали? Искам да кажа… не между колбите, а по принцип? Добри ми учителю Маунус, знаеш ли къде е младият господар?
— Не — отвърна учителят спокойно. — Откъде мога да знам?
— Защото ние… Защото мисля, че младият господар трябва да знае, че неколцина от нас се съмняваха във вината му още преди това тук да се случи. — Чу се шумолене като от размахан лист хартия. — А сега сме още по-сигурни, че не той е престъпникът.
— По-внимателно, церемониалмайсторе, по-внимателно. По-добре не споделяйте тези си мисли толкова високо.
Церемониалмайсторът веднага сниши глас.
— Имаш право, стари ми приятелю. Но все пак трябваше да го кажа.
— Видя ли някого по пътя или на стълбите, докато идваше насам?
— Ъъъ… само човека, който ги миеше, тоест, който миеше стълбите.
— Благодаря ти, церемониалмайсторе. Благодаря ти, че дойде. И за думите ти също. Известно време трябва да сме предпазливи. Бъди внимателен и разговаряй само с хора, на които си сигурен, че можеш да разчиташ.
— Ще внимавам. Довиждане, „златопроизводителю“!
— Знаеш, че мразя това глупаво обръщение.
— Да, и точно затова го използвам.
Учителят Маунус изсумтя.
— Ами добре тогава, довиждане, церемониалмайсторе.
Стори ми се, че измина цяла вечност преди учителят Маунус да се върне и да махне дюшека, но сигурно усещането ми беше такова, защото умирах от любопитство. Нико стоеше в преддверието и държеше в ръка голямо парче жълта, груба хартия. Аз застанах зад него, така че да мога чета през рамото му.
Там пишеше: ОБЯВЛЕНИЕ
а по-надолу следваше:
Съобщава се на всички граждани на Дунарк,
— че Никодемус Рауенс5, най-малкият син на граф Ебнезер Рауенс от Дунарк, е признат за виновен и осъден за убийството на баща си, както и за жестокото убийство на графиня Адела Рауенс и на сина й, Биан Рауенс, за които престъпления той следва да заплати с главата си;
— че Никодемус Рауенс следователно завинаги губи правото на имущество, титла и наследство и считано от този ден до деня, в който бъде отведен на ешафода, се обявява за изгнаник;
— че всеки гражданин, с обикновено или благородническо потекло, който помага на изгнаника или го прикрива, или пък не съдейства за неговото залавяне, извършва предателство, за което престъпление същият този гражданин може да бъде осъден на смърт.
Съобщава се още,
— че династията Рауенс остава без глава и законнороден наследник;
— че начело на Дунарк застава Дракан, син по кръв на Ебнезер Рауенс, и освен това — граф на Ордена на дракона по име и произход;
— че всеки честен мъж, който служи вярно на графа, може да стане член на Ордена на дракона независимо от предишното си съсловно положение.
ДИНАСТИЯТА РАУЕНС ПАДНА!
Орденът на дракона се възкачи на нейно място!
— Сякаш вече съм мъртъв… — прошепна Нико.
— Да, така иска да изкара нещата — изръмжа ядосано учителят Маунус. — Но можеш да си сигурен, че тази малка подробност, а именно, че все още си жив, го притеснява. Точно малките камъчета обръщат колата. Чу ли какво каза церемониалмайсторът Осиан?
Нико кимна.
— Да, но колко души споделят мнението му?
— Това не знам. Но най-вероятно заради тях и от страх, че ще стават все повече, Дракан избърза с това обявление.
— Какво е искал да каже с това син по кръв? — попитах аз. За първи път чувах този израз.