— Хайде, да влизаме и да видим следващата група.
Очертава се дълъг ден.
Те отново изчезнаха в черната дървена постройка, а аз се втурнах надолу по улицата и се благодарях, че не ме забелязаха. Улицата беше доста оживена. Срещу мен вървеше едно момиче на моя възраст с две червеникавокафяви крави с големи търбуси. Разминахме се толкова близо, че топлата гладка кожа на едното добиче погали ръката ми. По-надолу улицата се разшири и аз внезапно познах мястото, където Дракан ме свали от коня вечерта, когато пристигнахме в Дунарк. Тогава беше почти пусто, но по това време на деня бе пълно с хора и животни — най-вече коне, разбира се, защото Маунус беше казал, че високата сграда отдясно е конюшнята на графа. Сега само трябваше да я заобиколя и да свия наляво през Ниската порта…
Там отново се бе скупчил сума ти народ и аз със свито сърце видях как пазачите оглеждат внимателно хората преди да ги пуснат. Бутнаха шапката на един добре облечен мъж, а кльощава възрастна жена с дървена каруца, която, колкото и невероятно да беше, теглеше сама, роптаеше и крещеше, докато двама стражари премятаха всички чували в колата й. Беше очевидно, че търсят някого. Не ми бе трудно да се досетя, че този „някой“ беше Нико. Нико, или пък аз. Известно време постоях така, без да мога да реша дали да пробвам да мина или щеше да е по-добре да се върна. Имаше ли друго място, откъдето можех по-лесно да напусна крепостта? Може би Кленовата порта, през която влязохме с Дракан? Но там също имаше стражари, а и така окончателно щях да изляза от Дунарк. Страхувах се, че никога нямаше да стигна до къщата на Вдовицата на аптекаря.
Останах на опашката и се попрегърбих още малко под коша. Мама често повтаряше, че когато човек е болен, понякога може да се оправи по-бързо, ако си представи, че е здрав. Това помагаше при пристъпите ми на коклюш. Защо да не свърши работа и със стражите? Аз стиснах очи и си представих, че вече съм минала през портата, че един изгърбен малък носач на дърва изобщо не може да привлече вниманието на пазачите…
— Накъде си тръгнало, момче?
Имах чувството, че коремът ми се сви на буца. Буца, подобна на леденостуден, сив, влажен камък, който тежеше цял тон. В първия миг изобщо не можех да мисля. Малко ми оставаше да се обърна и да хукна. Ала в тази блъсканица нямаше да стигна далеч. Изведнъж се чух да отговарям с провлачен заекващ глас, който изобщо не приличаше на моя: „Към вкъщи, господине“. Внезапно се сетих откъде се беше взел този глас. Точно така говореше Лудият Малте у дома в Биркене.
— Да, ясно — сопна ми се пазачът. — И къде е това вкъщи?
— При мама.
Той ме удари ядосано с дръжката на копието.
— Я ми кажи, на интересен ли ми се правиш или просто си тъп? Къде живее майка ти, сополанко?
— Вкъщи, зад църквата.
— Коя църква? „Света Адела“ или „Света Магда“? Отговори ми веднага!
Той отново ме удари с дръжката на копието, този път по-силно, и аз си спомних за Лудия Малте и започнах да подсмърчам и да хлипам.
— „Све-ее-ета М-мм-магда“, добри ми господине. Не ме удряйте, добри ми господине…
— Остави момчето. Не виждаш ли, че не е наред с главата — намеси се една едра здрава жена с кош за пране на гърба, която чакаше зад мен на опашката. — Няма цяла сутрин да висим тук.
— Пусни го, Матис — изръмжа и другият пазач. — Това е някой от нещастниците долу от Скиденстад6, незаконно дете, което е яло много лабут и малко храна. Или може би мислиш, че това е графски син?
— Само ако графът е посетил бардака, където работи майка му. Изчезвай оттук, кутре, и гледай да позаякнеш малко.
— Да, господине — изхлипах аз. — Благодаря, господине.
Учителят Маунус имаше право. Беше невъзможно да се загубиш. Медният покрив на църквата „Света Адела“ се виждаше веднага щом излезеш от крепостта. И там, зад една белосана градинска ограда, сред върби и шипки, беше сгушена къщата на Вдовицата на аптекаря. В мига, в който минах през портичката, се почувствах като у дома си, макар че идвах тук за първи път. Ухаеше като лехата с лечебни билки на мама зад Липовата къща — из въздуха се носеше силният свеж аромат на градински чай и селим7 и по-тежкият, задушлив мирис на камбанки и бъз. В светлината на утринното слънце лениво жужаха пчели. Събираха нектар за последната за тази година реколта мед. В една от лехите до чакълената пътека беше коленичила жена и скубеше чесън. Лицето й не се виждаше от сламената шапка, която бе захваната за главата й със светлосин шал, така че есенният вятър да не я духне.
7
Многогодишно тревисто растение с жълто-кафяв, месест, вретеновиден корен и голо, кухо, до 2 м високо стъбло. Листата са сложни, перести. Цветовете са бледожълти, събрани в сложни сенници. Плодовете са жълто-кафяви, елипсовидни. Цъфти през лятото. Използват се корените. — Б.пр.