— Госпожа Петри? — попитах аз, защото не бях сигурна, че е тя. Представях си я облечена в черно, може би защото всички я наричаха Вдовицата. Но тя носеше зелена като мъх пола и жълта блуза и се беше загърнала в плътен светлокафяв като козината на жребец шал.
— Да? — каза тя и се изправи.
Беше по-млада, отколкото очаквах. По лицето й, което се показа изпод шапката, нямаше много бръчки — само една между веждите и по една трапчинка от двете страни на устата. Беше на възрастта на майка ми, а не стогодишна старица, каквато си я представях. Тънката й коса с цвят на старо злато бе полепнала по потното й чело, но сиви кичури не се виждаха.
— Нося вести от учителя Маунус.
— Ясно.
Тя избърса ръцете си от пръстта и ме погледна. Беше висока за жена. Дори така, застанала на колене, бе почти колкото мен. В последния момент се сетих да сведа глава, за да не ме погледне в очите.
— Ами тогава по-добре да влезем вътре. — Тя се изправи и изтръска полата си от пръстта. — Вземи онази кошница, ако обичаш.
Лесно й беше да го каже. Аз трябваше да нося и моя си кош за дърва, затова само лявата ми ръка беше свободна. Изобщо не бях сигурна, че ще успея да хвана дръжката на кошницата, защото кутрето и безименният ми пръст още не ме слушаха. Все пак пробвах, но когато се помъчих да я вдигна, я изпуснах и главите чесън се пръснаха по земята.
— Извинете — казах аз и усетих, че се изчервявам. — Ръката ми не е добре.
— Затова ли те е изпратил?
— Не — отвърнах й аз, наведох се и започнах да събирам чесъна.
— Остави ги — ще ги прибера по-късно.
Тя сама взе кошницата и аз тръгнах след нея по чакълената пътека към сивата каменна къща, където живееше.
— Седни — подкани ме жената и кимна към синия кухненски одър. — Така ще мога да погледна ръката ти, докато ми разкажеш какво тежи на сърцето на учителя Маунус.
Аз седнах и с любопитство се огледах наоколо. Стаята приличаше на кухня, но не беше. Имаше печка с дърва, работна маса и помпа — представете си само — помпа вкъщи! А освен това беше пълно с етажерки. Бяха навсякъде — сини етажерки, които се простираха от пода от тъмнозелени шисти8 до смолистите дъски на тавана. А по рафтовете им бяха наредени една до друга стъкленици, гърненца и бутилки. Даже повече, отколкото имаше у учителя Маунус, преди хората на Дракан да изпотрошат по-голямата част от тях.
Вдовицата раздуха въглените и запали печката.
— Гладна ли си? — попита ме тя и започна да помпа вода в един голям меден котел.
Аз кимнах. Трябваше да се храним тримата от нормалната дневна дажба на учителя Маунус, защото щеше да е опасно и подозрително, ако той изведнъж започнеше да купува повече провизии от обикновено.
— Така, какво иска от мен старият мърморко?
— Учителят Маунус ме помоли да предам, че преследваният от дракона се нуждае от помощ.
Тя застина изведнъж, както помпаше. Помпата продължи да просвирва още няколко секунди и спря.
— Трябваше да се досетя — каза тихо жената. — Винаги е закрилял момчето. Дано сега не греши.
— Трябва да предам още, че драконът си е проправил път до върха.
Тя се обърна и ме погледне.
— Така ли? А кой си ти, който идваш с такива послания в къщата ми? Послания, които могат да ти струват живота? — тя не говореше високо, но в гласа й имаше някакъв оттенък, който ми напомняше звука, издаван от нажеженото до червено острие на нож, когато ковачът го потапя във ведрото с вода.
— Дина Тонере — казах аз и се втренчих в плота на масата. — Дъщерята на Жрицата.
— На Жрицата…
Три крачки и вече стоеше до мен. Хвана ме за брадичката с едната ръка, а с другата махна гъстия ми бретон от челото. Тя издържа на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора успяваха. След това ме пусна и седна на одъра от другата страна на масата.
— Дъщерята на Жрицата — прошепна тя. — Да, вярвам ти. И се кълнеш, че те праща учителят Маунус?
— Да. Той ме помоли още да предам, че сестра му е била кавгаджийка, а дъщеря й е още по-лоша.
Тя се усмихна.
— Вярвам ти. И както сигурно си се досетила… Той е мой чичо. Дъщерята на сестра му — това съм аз.
Тя отново се изправи и сложи котела на печката.
— Какво иска да направя?