— Спри! Ти с коша на гърба, стой на място!
Сърцето ми заби лудо, но аз се направих, че не съм го чула. Само още няколко крачки и щях да изчезна от погледа му.
— Дрес, спри го! — извика пазачът.
Аз хвърлих един поглед през рамо, за да видя на кого вика. Там стоеше мускулестият мъж от сутринта, същият, който се ядосваше на новобранците, задето искаха да станат рицари на Ордена на дракона. Това, че беше едър, не му пречеше да е подвижен и бърз. В един момент стоеше спокойно облегнат на стената на черната дървена постройка, в следващия вече протегна широката си космата лапа и ме хвана за ризата.
— Оставаш тук — каза той и рязко ме дръпна навътре.
Ризата ми се скъса, препънах се в прага, кошът се изсули от гърба ми и аз паднах на четири крака върху пръстения утъпкан под. Ранената ми ръка ме заболя, но нямах време дори да изохкам, защото мускулестият стражар ме хвана за врата и ме изправи.
— Къде си мислеше, че отиваш? Не чу ли, че ти наредиха да спреш?
В този момент разбрах как се чувстват плъховете, когато Пес ги захапе за врата. Мускулестият ме стискаше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго. Дори за миг ми се стори, че краката ми за секунда се отделиха от земята, а може би просто не ме държаха вече.
— Ей, Дрес, по-полека. Той е само дете.
— Достатъчно е голям, че да се опита да се измъкне от Ханес — отвърна Дрес, но ме пусна. Аз изгубих равновесие и отново се строполих.
— Ясно — избоботи този, който направи забележка на Дрес, и аз видях, че това е главният страж от сутринта.
Постройката явно беше тренировъчна зала за стражите от крепостта, защото целите стени бяха покрити с най-различни оръжия и доспехи — дървени прътове, копия и тояга, шлемове, брони и мечове.
— И какво иска Ханес от този скакалец?
— Не знам — отвърна Дрес. — Но момчето не спря, като му каза.
В този момент Ханес се появи на входа.
— А, хванали сте го значи — той леко дръпна надолу пуловера си, който явно се беше вдигнал, докато бе тичал.
— Може и така да се каже. Какво ще правиш с него? — главният стражар свали шлема си и прокара ръка през косата си. Тя беше къса, кафява и слепнала от пот.
— Не знам… — лицето на Ханес изведнъж придоби глуповато изражение. — В него има нещо…
— Има нещо — повтори главният с насмешка — Ау, колко страшно. Хайде веднага да го хвърлим в затвора.
Ханес се смути още повече, но държеше на своето.
— Мисля, че съм го виждал и преди или… всъщност, напомня ми за някого.
Главният стражар въздъхна.
— Изправи се, момче! Защо не си спрял?
Аз бавно се изправих на крака и стоях с наведена глава, сякаш се страхувах или ме беше срам.
— Не знаех, че вика на мен, а… и бях обещал на мама да се прибера рано вкъщи.
— Май сме заловили страховит престъпник, а Дрес? — главният стражар изсумтя презрително. — Вижте дали не е откраднал нещо и ако не е, го пуснете да тича при майка си. По-дяволите, имаме по-важни неща, с които да се занимаваме.
— Аз не съм крадец! — казах възмутено, като не посмях да дам пълна воля на яда си. — Нищо не съм откраднал!
Дрес ме бутна в стената и ме държеше с една ръка, докато с другата сваляше кожения колан на учителя Маунус. После хвърли колана към Ханес, който отвърза кожената ми кесия и изсипа съдържанието й в лявата си ръка.
— Четири медни монети, къшей хляб, лист хартия и боклуци — каза той.
— Какво пише на бележката? — попита Дрес.
— Хм… не ме бива много с буквите…
— Дай на мен — каза главният стражар и взе листа от него.
— Два фауна9 дърва, платени: четири медни шилинга — прочете той.
— Това е, за да не си мисли мама, че мамя — казах аз. Този път учителят Маунус се беше изхитрил още повече. Беше написал истинската бележка с невидимо мастило като предния път, а с обикновено — това за дървата, за да не изглежда странно.
Ханес стоеше и гледаше четирите медни монети. Притаих дъх — знаех за какво си мисли. Той беше_ сигурен_, че това на пръв поглед напълно безинтересно момче го бе заинтригувало с нещо. Но не можеше да обясни с какво.