Глен Купър
Дупка в тъканта
Прокълнати #1
1.
Емили чу бързо приближаващите стъпки зад гърба си. Преди да се обърне срещу заплахата, тя напрегна мускули и пое дълбоко дъх.
Издиша рязко при вида на мъжа с ножа.
Още от дете я бяха учили да не се изправя срещу опасността, а да бяга от нея, но сега това бе немислимо. Нападателят бе само на една ръка разстояние и устремът на движението му даваше предимство. Тренираните й рефлекси се задействаха.
Отби ножа с рязък страничен удар с лявата си ръка и атакува с дясната, улучвайки гърлото с основата на дланта си.
Щом мъжът залитна назад, Емили стъпи стабилно и го изрита право в слабините.
Мъжът се свлече на земята.
Ножът все още беше в ръката му, но не за дълго, защото тя нанесе втори ритник в юмрука му и оръжието отлетя.
После тя побягна.
В помещението гръмнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.
— Ето така се прави. Дами и господа, това е крав мага. — Дрезгавият глас на Джон Кемп се извиси над глъчката. — Добра работа, доктор Лаути — похвали я той, след което се обърна към присъстващите. — Забелязахте ли как се защити и атакува едновременно? Точно това искам да научите всички.
Емили прие с грациозен поклон похвалите и се усмихна, когато Джон дискретно я перна по задника, докато минаваше покрай него. Седна на мястото си сред останалите курсисти, а нападателят нагласи защитните си подплънки, готов за следващата жертва.
След края на часа курсистите си събраха нещата и излязоха от почивния център. Емили изобщо не бързаше и когато останаха само двамата с Джон, той бавно приближи и нежно я взе в обятията си.
— Бих могла да те отблъсна — каза тя, когато устните им се разделиха.
— Радвам се, че не ми отвърна с бърз ритник по макаричките.
— Господи, направо си несравним в подбирането на сравнения.
— Животът е постоянно учение.
Двамата бяха симпатична двойка. Емили бе висока, но Джон я надвишаваше с една глава. Той бе тъмен, с късо подстригана кафява коса, гъста като конска грива, и кестеняви очи. Тя бе синеока естествена блондинка, имаше лекия акцент и упоритостта на шотландския си баща и светлата кожа и стоицизма на шведската си майка. Джон пък беше типичен американец. И двамата бяха със спортни фигури. Работата му често изискваше физическо натоварване и на четиридесет и три той все още беше във върхова форма, с дълги крайници и широк гръб. Тя бе на трийсет и седем. Работеше на бюро. Трябваше да полага усилия да се поддържа и курсовете на Джон по израелска самозащита бяха едно от средствата да го прави.
— Трябва да бягам — каза тя.
— Какво ще правиш довечера?
— Налага се да се върна в лабораторията. „Херкулес“ стартира след два дни.
— Надявах се да прекараме заедно нощта.
— Луда съм по теб, но точно сега „Херкулес“ ме подлудява повече.
— Нервна ли си?
— Ти как мислиш?
— Вчера в един жълт вестник излезе статия, че „Херкулес“ щял да създаде микроскопични черни дупки, които щели да унищожат света.
— Не затормозявай хубавата си главица — рече тя. — Няма да пратим чудесната ни планета по дяволите. Повече се тревожа, че ще потрошим играчка за трийсет милиарда долара. Подобно нещо страшно ще ядоса мама и тате. И между другото, защо четеш боклучавите таблоиди?
— Защото на третата страница има момичета.
— Така си и знаех.
— Когато експериментът тръгне, искам да подновим нашите преспивания.
— Превръщат се в нещо като навик, а?
Той прокара големите си длани по гърба й.
— Имам и по-лоши навици. Казвали са ми, че имам пристрастяваща самоличност.
— Мисля, че аз ти го казах.
— Лекувам някои от лошите навици.
— Пушене — да. Жени — да се надяваме, че с изключение на благоверната, също. Пиячка — е, работим по въпроса.
— Животът ми, сведен до списък.
Тя го целуна отново и се отдръпна.
— Освен вехненето по мен, с какво смяташ да запълниш вечерта?
— Сигурно ще пусна пералнята.