Повалени — двама, един оставаше.
Трябваше да е лесно. Изведнъж се оказа обратното. Докато Алиша измъкваше втори нож, третият вирал се обърна, перна ръката ѝ силно и ножът ѝ в спираловиден полет излетя в мрака. Преди създанието да ѝ нанесе втори удар, Алиша се хвърли на пода и се претърколи, когато се изправи с ново острие в ръката, от вирала нямаше и следа.
Мамка му!
Грабна арбалета си от пода, зареди нова стрела и излезе. Къде, по дяволите, се беше дянал? Една стъпка, втора и Алиша скочи на покрива на заслона, който изтрака под краката ѝ. Бързо се огледа. Никаква следа.
Неочаквано виралът изникна зад гърба ѝ. Клопка, осъзна Алиша, сигурно се е криел, легнал на другата част на покрива. Алиша се завъртя на пети и инстинктивно се прицели с арбалета, когато под нея се чу пращене на дърво и на метал и покривът под краката ѝ се продъни.
Падна по лице на пода на заслона, а виралът се стовари отгоре ѝ. Арбалетът го нямаше. Алиша би могла да измъкне нож, но с двете си ръце държеше ръцете на вирала. Наляво, надясно и отново наляво — създанието въртеше лицето си със зинали челюсти, насочени към гърлото на Алиша. Неустоима сила, сблъскала се с невъзможен за помръдване обект: Колко време можеше да продължи подобно положение? Децата в леглата, помисли си Алиша. Този спомен беше негов. Виралът беше жената, която от прага наблюдаваше спящите си деца. „Мисли за децата“, помисли си Алиша и го изрече:
— Мисли за децата.
Виралът замръзна. На лицето ѝ се изписа горест. За един кратък миг — не повече от половин секунда — очите ѝ застинаха в мрака. Мери, помисли си Алиша. Името ти е Мери. Ръката ѝ се насочи към ножа. Ще те върна у дома, сестро Мери, говореше наум Алиша. Освобождавам те от затвора на съществуването ти. Нанесе удара от долу на горе и заби острието до дръжката в уязвимото място.
Алиша бутна трупа от себе си. Другите лежаха там, където бяха паднали. Прибра ножа и стрелата от първите двама и ги почисти, после коленичи до трупа на последния вирал. Обикновено, след като убиеше вирал, Алиша чувстваше само смътна празнота, затова се учуди, че сега ръцете ѝ треперят. Как разбра? Защото разбра със съвършена яснота, че името на жената е било Мери.
Измъкна ножа, докосна го до главата и до сърцето си. Благодаря ти, Мери, че не ме уби, преди да е завършено делото ми. Надявам се, че сега си с малките си дечица.
Очите на Мери бяха отворени, взрени в нищото. Алиша ги затвори с пръсти. Не биваше да я оставя на това място. Алиша вдигна тялото на ръце и го изнесе навън. Луната беше изгряла, околността беше окъпана от светлината ѝ, която разпръсваше мрака. Но не от лунна светлина се нуждаеше Мери. Алиша си помисли, че сто години под нощното небе са достатъчни, и постави жената на открито място, където на сутринта слънцето щеше да я огрее и вятърът да разпилее праха ѝ.
Алиша започна катеренето.
Изтекоха една нощ и един ден. Вече беше в планините, изкачваше се по сухо дере в тясно дефиле. Тук усещаше по-силно присъствието на виралите: наближаваше някакво важно място. Мери, помисли си тя, какво се опитваше да ми кажеш?
Малко преди зазоряване стигна до върха на хребета, а хоризонтът се отдалечи. Под нея се простираха брулената от вятъра непрогледна тъмнина, дъното на планината и само звездите ѝ бяха другари. Алиша знаеше, че в привидно произволното им подреждане могат да се различат отделни фигури: контурите на хора и животни, но така и не се беше научила да го прави. Струваше ѝ се, че са пръснати наслуки, сякаш всяка нощ звездите се пръсваха по нов начин на небето.
И тогава я видя: зиналата паст на черната бездна в куполовидна пропаст. Отворът ѝ беше висок над трийсет метра. На входа на пещерата, като в амфитеатър, имаше издълбани в скалното лице на планината дъгообразно подредени скамейки. Прилепите заразмахваха криле към небето.
Това беше врата към ада.
Там си, нали? — помисли си Алиша и се усмихна. Спипах те.
II
Приближеният
Пролетта
Годината на Нула
Три