— Елате да видите Костър и неговия кон! — викаше Айвърсън.
— По-бързо, Бриан, по-бързо, че ще ни избяга! — повтаряше Дженкинс.
— Стига!… Стига! Свалете ме! Страх ме е! — пищеше Костър, махайки отчаяно с ръце.
— Дий!… Дий! — подвикваше Доул, който бе седнал зад Костър върху някаква движеща се маса.
Тази маса беше чисто и просто гигантска костенурка, една от ония огромни костенурки, които се срещат често заспали на морската повърхност.
Този път, изненадана на брега, тя се мъчеше да се добере до естествената си среда.
Напразно се опитваха децата да задържат това силно животно, като омотаха въже около шията му, проточена от черупката. То продължаваше да се движи и макар не много бързо, но „теглеше“ с неустоима сила и мъкнеше подире си цялата дружина. Немирният Дженкинс бе качил Костър на черупката, а Доул я бе яхнал отзад, и сега малкият Костър надаваше непрекъснато викове на ужас, които с приближаването на костенурката до морето ставаха все по-пронизи телни.
— Дръж се здраво! Дръж се здраво, Костър! — извика Гордън.
— И внимавай конят ти да не се разбеснее! — подвикна Сървис.
Бриан не можа да се сдържи да не се разсмее, тъй като нямаше никаква опасност. Щом Доул пуснеше Костър, малкият можеше лесно да слезе; щеше да се отърве само с уплахата.
Но по-важно беше да уловят животното. Дори и Бриан и другите да присъединяха усилията си към усилията на малките, очевидно нямаше да успеят да го спрат. Затова трябваше да измислят начин да го задържат, преди да е изчезнало във водата, където то щеше да бъде в безопасност.
Револверите, с които Гордън и Бриан се бяха въоръжили на тръгване от шхуната, не можеха да им послужат, защото черупката на костенурката е непробиваема от куршум, а ако я нападнеха с брадва, тя щеше да прибере главата и краката си, за да се предпази.
— Има само един начин — каза Гордън, — да я обърнем по гръб!
— А как? — попита Сървис. — Тази гадина тежи най-малко триста фунта33 и никога не ще можем да я повдигнем.
— Пръти! Пръти! — отвърна Бриан.
И следван от Моко, се втурна с всички сили обратно към „Слуи“.
В този момент костенурката се намираше само на тридесетина крачки от морето. Затова Гордън побърза да свали вкопчените за черупката й Костър и Доул. После, като уловиха въжето, всички задърпаха с все сила, но не успяваха да спрат животното, което беше в състояние да мъкне целия пансион „Черман“.
За щастие Бриан и Моко се върнаха, преди костенурката да достигне морето.
Тогава провряха два пръта под бронята и и с помощта на тези лостове успяха с големи усилия да я обърнат по гръб. Така тя стана окончателно тяхна пленница, защото й беше невъзможно да се изправи на крака.
А в момента, когато прибираше главата си, Бриан я удари с брадва толкова точно, че тя умря почти мигновено.
— Е, Костър, още ли те е страх от тоя голям звяр? — запита той малкото момче.
— Не не, Бриан, щом е умряла!
— Браво! — възкликна Сървис. — Но се обзалагам, че няма да посмееш да я ядеш.
— А нима се яде?
— Разбира се!
— Щом е вкусна, тогава ще ям! — отговори Костър, като вече се облизваше.
— Дори е чудесна — вметна Моко, който не казваше нищо ново, като твърдеше, че месото на костенурката е много крехко.
Тъй като не можеше и дума да става да пренесат тази грамада до яхтата, трябваше да я разрежат на място. Това беше много противна работа, но младите корабокрушенци започваха вече да свикват с понякога твърде неприятните изисквания на този робинзоиовски живот. Най-трудното беше да счупят бронята, която с металната си твърдост би притъпила острието на всяка брадва. Все пак успяха да пропъхнат длето в междините на пластинките. После нарязаното на късове месо пренесоха на „Слуи“. И тоя ден всички можаха да се убедят, че бульонът от костенурка е много вкусен, без да се смята печеното, което излапаха с голям апетит, макар че Сървис го бе попрегорил на прекалено силната жар. А Фан доказа по своему, че останките от животното никак не са за пренебрегване от кучешкия род.
От тази костенурка бяха излезли повече от петдесет фута месо, благодарение на което щяха да икономисват консервите на яхтата.
Така завърши месец март. През тези три седмици от корабокрушението на „Слуи“ всеки бе работил според силите си, като се има предвид, че престоят им в тази част от брега можеше да продължи повече. Сега до настъпването на зимата оставаше да решат окончателно важния въпрос: континент ли е това, или остров.
На 1 април пролича, че времето скоро ще се промени. Барометърът бавно се качваше, а вятърът, който облъхваше сушата, вече не беше толкова рязък. Не можеше да има съмнение: тези признаци показваха, че предстои затишие, което вероятно ще продължи дълго. Така че условията щяха да бъдат благоприятни за изследване във вътрешността на страната.