— В едната има оцветена вода — обяви той. — А в другата е субстанцията, която инжектирахме на Капа Ватанабе, вашия програмист… — Палецът му отскочи назад.
— И на великия Кайшо ей там… — На устата му се появи гадна усмивка. — Казва се „Бан Том“, искаш ли да опиташ?
— Какво е това? — дръпна се Тьорин.
— Оцветена вода, нали ти казах…
— Имах предвид другата…
— Нали каза, че не ми вярваш? — сви рамене Майк.
— Какво значение има отговорът ми…
— Не мога да повярвам!
— Искаш да кажеш, че няма да повярваш! — замислено се намръщи Майк. — Защо хората отказват да повярват на доказателствата, които са пред очите им? Какво кара ума да гради свои спасителни оазиси, за да се спаси от опасностите на живота? — Ръцете му с чашките отново се протегнаха напред. — Оками-сан се трови бавно от една отвратителна билка, която открих в джунглите на Виетнам… Ти не ми вярваш, но си длъжен да го сториш. Затова пий!
— Вярвам ви! — прошепна едва чуто Тьорин. Тялото му беше вкочанено, сърцето пулсираше в гърлото му.
— Не! По очите ти познавам, че не ми вярваш — китката му светкавично се изви и съдържанието на една от чашките изчезна в устата му. Пусна я на пода и премлясна, после ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на Тьорин.
— Пий! — изръмжа той и бавно го притегли към себе си. Порцелановата чашка звънна в здраво стиснатите зъби на младия мъж. — Пий! Възможностите са две, Тьорин-сан — блеснаха зъбите на Майк. — Или оставаш цял, или се превръщаш в прах… Сега или никога. Аз съм бъдещето! Нещо да кажеш?
Тьорин отвори уста, вероятно за да протестира. С едно рязко и добре премерено движение Майк лисна кехлибарената течност в гърлото му. Тьорин се задави и започна да кашля. Понечи да повърне, но Майк здраво стискаше челюстите му.
— Няма да умреш, глупако! — изсъска в ухото му той. — Но ще ми повярваш!
Пусна го толкова рязко, колкото го беше сграбчил, тялото на Тьорин се олюля. Искаше да се раздвижи, но краката му окаменяха, по-тежки от олово. Вдигна ръка и с ужас видя треперенето й. Сякаш внезапно беше остарял с петдесет години. Остана на място, зашеметен от тази мисъл. Слушаше пулсирането на кръвта във вените си, усещаше как пулсът му се забавя като часовник, който всеки момент ще спре…
После, с почти осезаемо пропукване всичко се върна на мястото си. Пулсът му се ускори до нормалните граници, кръвта весело запрепуска във вените му, вече беше в състояние да се движи. Погледна Майк, който му намигна и бавно кимна с глава.
— Хоп — и готово! Прекалиш ли съвсем мъничко с това питие, никога няма да се върнеш… Ясно ли ти е?
Вкаменен от ужас, Тьорин го гледаше така, сякаш току-що му беше пораснала втора глава.
— Сега вече разбираш, че връщане назад няма. Нанги и Линеър губят президентството на „Сато“ и никога няма да го получат обратно. Искам да запомниш това добре!
Тьорин преглътна и бавно кимна с глава.
— Линеър има свой план за утрешната среща с „Денва“ — глухо каза той. — Мисля, че е готов да се откаже от „Кибер-нет“, а може би и от цялото „кейретцу“…
— И ще постъпи правилно — кимна Майк. — Макар че вече е изгубил контрол над ситуацията и дори да иска, нищо не може да промени. — Придърпа младежа за реверите и натъртено добави: — Държа управителния съвет на „Денва“ в шепата си, те ще подкрепят всяко мое искане… Но ми трябва подкрепа и от щаба на „Сато“… Всички знаят, че се ползваш с доверието на Нанги. Вицепрезидентите на отделните подразделения имат власт само над тях… Така са устроили компанията си Нанги и Линеър и това е напълно разбираемо… Следователно вицепрезидентите нямат властта да се борят с мен. Като одобрите назначението ми за изпълняващ длъжността президент на…
— Не забравяте ли за Никълъс Линеър? — прекъсна го Тьорин.
— Не — поклати глава Майк и на лицето му се появи вълча усмивка. — Не бих си позволил подобен разкош! — разпери ръце, сякаш да обхване целия апартамент, включително тялото на Микио Оками, увиснало като телешки бут на куката си. — За какво, мислиш, е всичко това, гений? Всичко това е предназначено именно за Никълъс Линеър!
Никълъс и Танака Гин вървяха по уличките на Джимбо-шо, квартала на книжарниците, простиращ се зад музея „Шитамачи“. Тук можеха да бъдат открити всякакви печатни издания — от тясно специализираните научни трудове и световната класика до най-долнопробните порнографски брошури.
Ръмеше, във въздуха се носеха ситни като мъгла капчици, които образуваха странно, почти свръхестествено, сияние около уличните лампи. Като в картина на Рене Магрит1.