И не след дълго двамата се държаха вече като стари приятелчета. Всеки следобед майорът отделяше време да му чете ръкописа на книгата си. Когато слушаше анекдотите, Харгрейвс не пропускаше да се разсмее точно когато трябва. Трогнат, един ден майорът заяви на госпожица Лидия, че младият Харгрейвс притежава забележителен усет и дълбоко уважение, що се отнася до старите времена. И когато разговорът стигнеше до онези нявгашни дни, ако майор Талбот имаше желание да говори, господин Харгрейвс го слушаше прехласнат.
Както повечето стари хора, които говорят за миналото, майорът обичаше да се спира на подробностите. Описвайки приказните, едва ли не царски дни на някогашните плантатори, той ще се подвоуми, докато си спомни името на негъра, държал коня му, точната дата на някаква незначителна случка или броя на балите памук, добити през еди коя си година; ала Харгрейвс нито веднъж не изгуби търпение или интерес. Напротив, той задаваше въпроси по всевъзможни теми, свързани с едновремешния живот и неизменно получаваше точни отговори.
Ловът на лисици, гонитбата на опосуми, танците и веселбите в жилищата на негрите, банкетите в хола на къщата на плантатора, за които покани се разпращали на петдесет мили околовръст; ежбите, макар и редки, със съседа; дуелът между майора и Ратбоун Кълбъртсън заради Кити Чалмърс, която после се омъжва за някакъв таитянин от Южна Каролина; частните състезания с яхти за баснословни суми в залива Моубил; странните вярвания, разточителните обичаи и предаността на някогашните роби — все теми, които майорът и Харгрейвс обсъждаха с часове.
Понякога нощем, когато след представление младият човек се качваше към стаята си, майорът ще се появи на вратата на кабинета си и ще го кани с широк замах на ръката. Харгрейвс ще влезе и ще види приготвени на масичката гарафа, купичка захар, плодове и голяма китка пресен джоджен.
— Рекох си — ще подземе майорът, който беше по церемониите, — че вашите задължения на работното ви място може би ви са се сторили толкова тежки, че ще можете да оцените какво е имал на ум поетът, написал „Тоз сладостен лечител на уморената природа“2 — тоест предлагам ви едно от нашите южняшки джулепи3.
За Харгрейвс беше блаженство да наблюдава как го приготвя. Още в самото начало той постави майора в редиците на художниците. С каква нежност ошмулваше джоджена. С какво изящество смесваше съставките. С каква грижовност поставяше върху гарафата червена ябълка, която заискряваше на фона на тъмнозелената течност! И с какво гостоприемство и изисканост поднасяше питието, след като бе потопил сламки в звънтящите чаши.
След около четиримесечен престой във Вашингтон една сутрин госпожица Лидия откри, че са останали почти без грош. „Анекдотите“ бяха завършени, ала издателите не се биеха за тези отбрани бисери на южняшкото светоусещане и остроумие. Наемът за малката къща, която още притежаваха в Моубил, втори месец не идваше. След три дни трябваше да платят тук за изтеклия месец. Госпожица Лидия повика баща си да се посъветват.
— Нямаме пари ли? — възкликна той озадачен. — Толкова е досадно да ни търсят толкова често за такива дребни суми. Всъщност аз…
Майорът затарашува в джобовете си. Намери само двудоларова банкнота, която върна в джоба на жилетката си.
— Трябва незабавно да предприема нещо, Лидия — каза той. — Бъди така добра да ми подадеш чадъра, аз още сега тръгвам надолу към града. Конгресменът от нашия район генерал Фулгъм ме уверяваше преди няколко дни, че ще използва връзките си, за да излезе книгата ми по-скоро. Отивам до хотела, където той е отседнал, и ще видя какво може да се направи.
С тъжна полуусмивка госпожица Лидия го наблюдаваше как закопча своя „татко Хъбърт“, как се спря на прага, както винаги, за да се поклони дълбоко.
Върна се вечерта, вече по мръкнало. Конгресменът Фулгъм както изглежда се беше срещнал с издателя, на когото ръкописът беше оставен да го прочете. Тази особа казала, че ако анекдотите и прочее бъдат внимателно съкратени наполовина, за да се избягнат сектантските и класови предразсъдъци, с които книгата бъкала от край до край, той щял да помисли за издаването й.
Майорът беше побелял от гняв, но в присъствието на госпожица Лидия си възвърна равновесието, както изискваха добрите маниери.
— На всяка цена ни трябват пари — каза госпожица Лидия, като сбърчи нос. — Дай ми двата долара. Довечера ще телеграфирам на чичо Ралф да ни прати.
Майорът извади някакво пликче от горния джоб на жилетката си и го хвърли на масата.