Скаре изкозирува.
— „Търся, Закрилям, Събирам Следи, които Сочат към Същинската Свързаност между Събитията, както Вината, така и Невинността на Заподозрения“.
— Още ли ги учат на тази скоропоговорка в Академията? Във всеки случай тя е дошла и е помолила за помощ. Хората са странни — продължи Сейер, — стават свидетели на най-невероятни неща. Но не се втурват да ни докладват. Ясно е, че някой знае къде е той.
— Защо си толкова сигурен? — учуди се Скаре.
— Както казваше майка ми, когато още можеше да говори, просто знам. Някои хора стават свидетели на убийство, но никога не обелват и дума. Поради една или друга причина си държат устата затворена. Дори няма нужда причината да е кой знае колко убедителна.
— Чудя се какво ли прави.
— От този случай ли си погълнат? Имаме достатъчно друга работа.
Скаре заби муцуна в тъмната бира.
— Само дето той е много красив.
— Какво искаш да кажеш?
— На много хора би им харесало да им падне в ръцете.
— Такива неща ли се въртят в главата ти, когато си мислиш какво може да се е случило?
— Прилича на ангел. Не се ли появи скоро, положително ще привлече вниманието. Ако си грозен като гущер, хората не ги е еня. Искам да кажа, не ги интересува. Природен закон е. Но съвсем друго е с красивите хора. Просто погледни тази, която се приближава. Всички се обръщат.
Сара помаха от края на заведението, прокара пръсти през бретона си и се насочи към масата. Без да се съобразява със стеснителността на Сейер, се наведе и го целуна по челото. Скаре сияеше от въодушевление.
— Колберг е вързан за статива за велосипеди и маркира стената — обясни тя.
Изпи чаша бяло вино с тях. После се разходиха заедно по моста. При фонтана на площада изпратиха с поглед Скаре, който изчезна сам в сумрачните улици.
— Якоб няма ли си приятелка? — полюбопитства Сара.
Той сви рамене.
— Не, доколкото знам.
— Тогава сигурно е много желан. Красиво момче. И забавно. А може би предпочита момчета?
Сейер спря рязко.
— Какви ги говориш?
— Защо си така възмутен?
Той тръгна отново.
— Не съм. Просто не вярвам да е така.
— Реагираш, все едно го обидих.
— Не изключвам възможността Якоб да се почувства така.
— Не вярвам. Щеше да отговори: да или не.
— Не го питай, Сара. За бога!
— Но ти не си отговорен за моите действия, нали?
— Не, не съм. Но той може да си помисли, че интригантстваме, че пускаме слухове. Не му споменавай.
— А ти си толкова сигурен, че греша. Защо се притесняваш така?
— Не се притеснявам. Просто казвам, че не го познаваш. И може би ще го поставиш в трудна ситуация.
— Значи не изключваш възможността…
— Сара!
Тогава се сети за думите Скаре. „Много е красив“. Защо го каза? И конската опашка, и обецата с перла. Не. Кой ли не носи опашка. За кратко вървяха мълчаливо.
— Толкова е трудно — подхвърли Сара учудено. — Толкова сме уплашени.
— Да — съгласи се той. — Понякога ставам неспокоен. Не съм сигурен в чувствата ти, нито къде стоиш.
— Тук съм — тя стисна ръката му. — Нека се позабавляваме. Виждаш ли онзи вход? — посочи насреща — Ей там, отстрани до павилиона.
— Да? — погледна той въпросително.
— Да влезем там и да се погушкаме, а?
Отговорът се забави в гърлото му.
— Да се погушкаме? Във входа? Ти си луда! — Вторачи се смутено в обувките си. — За последен път стоях във вход и се натисках с някого преди трийсет години — призна си той.
— Значи е крайно време — засмя се тя и го дръпна за ръкава.
Но той я повлече покрай входа и изведнъж се почувства толкова стар с нея. Млад също, но от време на време и стар, защото тя бе така игрива. Защото той не можеше да се отърве от правилното си поведение и да се отпусне. Да поема рискове. Колберг стигаше до бедрото на Сара. Тя приличаше на малко момиче с лъв на повод. Продължиха, без да говорят. Подминаха кметството. ДЪРЖАВАТА ТРЯБВА ДА СЕ СТРОИ СЪС ЗАКОНИ.20 Сара се възхищаваше на осветената църква до него.
— А защо поне не влезем в гробището и не бутнем няколко надгробни камъка? — попита тя с тънък и умоляващ глас.
Той се закашля ужасен.
— Да бутнем няколко камъка?
— Тогава един — настоя тя. — Някой мъничък, който вече никой не посещава?
20
Държавата трябва да се строи със закони — встъплението на Ютландския закон, въведен от крал Валдемар II Датски през 1241 г. — Бел.прев.