Тогава се случи нещо. Към него отзад се приплъзна кола. В нея седяха двама мъже и разучаваха наоколо. И на двамата им се струваше, че точно в този момент животът е страшно отегчителен. Градът не предлагаше изненади. Просто си стоеше там, разделен на две от сива река, доволен в цялата си посредственост. Колата беше зелен голф. Собственикът й се подвизаваше под името Зип. То идваше от звука, който се получава при разкопчаваното на ципа на много тесни дънки и по-точно, когато човек прави това с треперещи пръсти и нервно потрепващи страни. В действителност се казваше Сиверт Скорпе. Зип имаше светла четинеста коса и изражение на несекващо любопитство върху младото си лице. На границата с тъповатото, би допълнил някой. Но като цяло му вървеше с мацките. Външността си казваше думата, освен това беше мил, закачлив и непринуден. Не че му липсваше каквато и да е дълбочина, но той никога не се вглеждаше навътре в себе си, затова и живееше в невежество относно онова, което се намира там. Приятелят му до него изглеждаше като фавн или нещо друго от приказките. Не представляваше конкуренция. Ловът на момичета сякаш бе недостоен за него. Те трябваше да започнат или нещо подобно. Това Зип никога не го бе разбирал. Караше бавно. И двамата тихо се надяваха на едно и също — нещо да се случи. Тогава забелязаха момчето.
— Спри! — подвикна единият.
— По дяволите. Защо?
Зип изсумтя и остави колата на полусъединител. Не обичате неприятностите.
— Да побъбря малко.
— Зарежи, Андреас. Той е просто дете.
— Малко негърче! Скучно ми е.
Свали бавно стъклото.
— Няма да намериш пари в тоя сополанко. Пари ни трябват. Дяволски съм жаден.
Колата леко се изравни с момчето. То им хвърли бърз поглед и се обърна на другата страна. Човек не бива да зяпа хората в очите, нито пък кучетата. Вместо това се концентрира върху обувките си и не забави крачка.
— Здрасти, човече!
Млад мъж с червеникавокафяви къдрици се взираше в него през прозореца на колата. Да отговори ли? Мъжът беше възрастен — почти, във всеки случай.
— Здрасти — отговори тихо и сякаш без интерес, за да покаже, че няма време. Сигурно щяха да питат за пътя. Той продължаваше да върви, а колата го следваше.
— Дявол го взел, много хубаво яке имаш.
Мъжът кимна с възхищение.
— „Найк“, а! Баща ти явно има пари?
— От дядо ми е — промърмори момчето.
— Ако беше няколко номера по-голямо, щях да ти го гепя — ухили се той, — но това ще ми е леко малко.
Момчето не отговори, но яростно се съсредоточи върху върховете на обувките си.
— Само те будалкам — продължи мъжът. — Исках да те питам за пътя. До залата за боулинг.
Момчето се осмели да вдигне поглед.
— Ами, тя е ей там. Виждаш табелата оттук — информира го той.
— Да. Будалкам те, както казах.
Засмя се тихо и подкупващо и провря цялата си глава през прозореца.
— Да те откараме ли до вкъщи?
Момчето разпалено поклати глава. Малко по-напред забеляза врата.
— Живея ей там — излъга то.
— Аха, наистина ли?
Мъжът буйно се разсмя.
— Как се казваш?
Не отговори. Достатъчно често си бе казвал името, за да знае каква ще е реакцията.
— Тайна ли е?
— Не — промърмори.
— Ами, кажи тогава, бе момче!
— Матеус — прошепна.
Настана пълна тишина. Двамата в колата се спогледаха.
— Дяволите го взели — изкрещя той. — Това е супер яко, казвам ти. Матеус значи. Евангелието2 и тем подобни!
Млясна с език.
— Откъде идваш?
Погледна окуражително към черните къдрици и кафявите бузи. За кратък миг в очите му блесна копнеж, за чието съществуване момчето нямаше как да знае.
— Точно ей там — посочи то.
— Не, имам предвид от коя част на света. Ти си осиновен, нали?
— Какво ти пука, Андреас — простена Зип. — Остави го на мира.
— Сомалия — отговори момчето.
— Защо не са ти дали норвежко име както на другите осиновени? Не че ми е дотрябвало — той метна глава. — Не ми е по-приятно, когато виждам негри и китайци, които се казват Петер или Коре. Мамка му, не се издържа.
Засмя се силно и показа ред остри, бели зъби.
Матеус нацупи устни. Казваше се Матеус и в деня, когато тези, които днес наричаше свои майка и баща го намериха. В едно сиропиталище в Могадишу. Не пожелаха да сменят името му. Понякога му се искаше да го бяха направили. Сега само се взираше в портата там, отпред. Стисна плика с бонбони в кафявото си юмруче и хвърли поглед вътре в колата. После зави и направи няколко крачки по чакълената пътека към чуждата къща, където, естествено, не живееше. Забеляза стойка с кофи за боклук. Шмугна се зад тях и клекна. От боклука миришеше тежко, на загнило. Колата даде газ и изчезна. Когато реши, че трябва да са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна иззад кофите и продължи. Вървеше по-бързо от преди. Сърцето му досега биеше тежко, но вече се успокои. Случката го остави с топка в стомаха — слабо предчувствие за онова, което го чакаше в бъдеще. По улицата се зададе кола. За един див миг си помисли, че са обърнали и се връщат. Разбрали са, че не живее там, и сега идваха да го пипнат! Чуваше как колата се приближава и сърцето му отново заби по-бързо. Колата спря от другата страна на улицата.