— Зип ли?
— Приятелят му. Постоянно са заедно.
— О? Постоянно?
Извадих две чаши от шкафа и се ослушах. Крехък звук от нещо тънко и леко.
— Ще помоля полицаите да пуснат съобщение за издирване в „Дагсревюен“22. Със снимка и всичко останало. Разправят, че пуснат ли нещо в „Дагсревюен“, получават много обаждания. Винаги се намирало някой, който да знае нещо.
— Едва ли е така.
— Така казват.
— Те? Кои са те?
— Хората, с които говорих.
— Тогава навярно така или иначе ще се обадят.
Филтърът играеше в ръцете ми, разсипах кафе по плота, но тя не забеляза нищо.
— Няма. Защото често имат солидни причини да си мълчат.
— Как така? Какво имаш предвид?
Донесох захарницата от шкафа и я сложих на масата. Шумът от избата беше изчезнал. Дали лежеше и слушаше? Разпознаваше ли гласа на майка си през пода? Руни има такъв писклив глас.
— Изключи, моля те, тази музика! — каза тя. — Не мога да мисля!
— Да, да — промърморих аз.
Намалих я още малко. Изведнъж тя ме изгледа учудена. Защото не правя каквото ми казва? През целия си живот съм правила каквото ми кажат, вече не исках. Оставих музиката. Тя поклати глава.
— Какво ще правя? — прошепна отчаяно Руни.
— Той ще се прибере — изрекох неловко.
— Нищо не разбираш! Не разбираш колко е сериозно. Две денонощия. Помисли какво може да се случи за две денонощия!
— Но той не е дете — възразих й.
— Напротив. Той е моето дете!
— Искам да кажа, че навярно се е захванал с нещо. Нещо, което може би не е…
Замълчах и свих рамене.
— За какво говориш?
— Просто се опитвам да мисля на глас. Обикновено не се безпокоиш за него.
— Но сега го няма!
— Да.
Сложих ръка върху нейната. Почувствах се странно. Не го бях правила никога през всичките изминали години. Тя погледна ръката ми учудено.
— Ако дойдат тук — подхвана умолително, — ако полицаите дойдат, за да говорят с теб, ще ми обещаеш ли нещо?
— Да дойдат тук?
Нещо в гърдите ми се върза на възел.
— Ами ти го познаваш.
— Не, не! Не го познавам! — Усетих как лицето ми губи цвят. — Той никога не си е бил вкъщи, когато съм идвала при теб. Най-много веднъж. Във всеки случай не повече от два пъти.
— Какви ги говориш? — изгледа ме ужасена.
— Искам да кажа, че едва съм го виждала, Руни.
— Но нали знаеш кой е! Не говори така! — разпери ръце.
— Просто горещо те моля да кажеш някоя добра дума за него. Ще те попитат какво момче е. Не бива да си мислят, че се занимава с наркотици или алкохол, или нещо подобно. Кажи истината — че е едно добро момче!
Започнах да се потя под мишниците. Аз, чиято кожа винаги е суха и приятна.
— Но аз всъщност не знам с какво се занимава той в свободното си време.
— Но, боже мили, нали ще го направиш за мен?
— Не мога да лъжа полицията.
Смаяното й изражение ме накара да млъкна.
— Да ги лъжеш! — възкликна тя. — Ами недей тогава. Просто кажи истината. Андреас е свестен младеж с постоянна работа. Не бива да остават с впечатлението, че се занимава с нещо нередно. Тогава няма да го търсят, както трябва. Ще го оставят да се оправя сам. Ако беше момиче, тогава е различно. Толкова повече неща могат да се случат с едно момиче. Така мислят те. Ще ти призная — доста усилия положих да ги накарам да проумеят сериозността на положението!
— Извинявай, Руни. Не исках да те обидя. Но се надявам да не идват тук. Няма да дойдат, ако не дадеш името ми. Сигурно други хора го познават по-добре. И ти го знаеш. Аз не го познавам.
— Няма ли да ми помогнеш?
Изглеждаше поразена. Всеки момент щеше да се строполи от стола.
— Напротив, напротив.
— Отдавна вече дадох името ти. Ще говорят с всички, които знаят кой е.
22
„Дагсревюен“ — вечерният новинарски бюлетин на норвежкия телевизионен канал NRK1. — Бел.прев.