— Във вестника. Има голям избор. В зависимост от предпочитанията ти. Не си ли любопитен?
— Не.
— Дават ти всичко, което пожелаеш; което е възможно да бъде изпратено по кабел все пак. А то не е малко!
Той вдигна филийката. Отхапа и задъвка бавно.
— Замръзнал си — отбеляза Сара, допирайки ръката му до бузата си. Беше топла като жив въглен.
— Не е зле понякога да можем да се позабавляваме в този живот, нали?
Да се позабавляваме? Важно ли е? В Конрад Сейер се всели дявол. Стана от стола и се надвеси над нея с всичките си сто деветдесет и шест сантиметра, а тя стоеше учудена като малко момиченце и гледаше притеснена нагоре към него. Той си помисли: „По-силен съм от нея. Мога да я вдигна и да я отнеса. Дори да се дърпа и да се извива, няма шанс“. Хвана я здраво през кръста и я вдигна от ръкохватката на фотьойла. Тя пищеше щастливо, но той отбеляза с вътрешно задоволство леката следа от паника, докато я пренасяше през стаята като кукла. Спря пред стария шкаф, навярно тежък цял тон и стоял на улица „Гамле Мьолевай“ през всички тези години. Присви колене и събра сили, за да я насади с категорично движение отгоре му. Беше хубаво място. Тя пищеше от смях.
— Стой мирно — заповяда й и отстъпи няколко крачки. — Ако шаваш, ще се преобърнеш.
— Искам долу — изпъшка тя.
— Не може. Тогава цялото това нещо ще се преобърне!
— Няма да ме оставиш тук — смееше се, докато колебливо се опитваше да се спусне напред към ръба, но спря, когато усети, че шкафът се движи под тежестта й.
— Не мърдай — повтори той строго. — Ще се нахраня на спокойствие. После ще си направим една дълга разходка.
Седна и започна да се храни. Колберг скачаше, джафкаше и лудееше; не можеше да познае господаря си. Сара така се смеете, че се наложи да я успокоява от страх да не би шкафът да се наклони и да се сгромоляса на пода. Беше пълен с кристал. Тя прокара пръст по повърхността му. Целият й пръст стана сив.
— Обичам прах — подразни го тя. — Прахът е малко от всичко. От теб и мен.
— Малка хулиганка! — подвикна той.
При реката стоеше възрастна жена. Стоеше отдясно на шлепа, който през останалото време функционираше като кафене, но сега беше затворен. Известно време остана загледана в жп гарата на отсрещната страна. Стоеше с изправен гръб, сякаш бе приключила с нещо. После направи няколко крачки и спря отново, горе-долу там, където една стълба водеше навътре във водата. Започна да слиза по стъпалата. На третото стъпало се забави и вдигна глава към моста — дългата, леко наклонена линия от бетон, която свързваше двете части на града. Напред-назад сновяха хора. Пречупените отражения на хиляди светлини блещукаха във водата. Тя слезе още едно стъпало. И тогава направи нещо странно, което би учудило хората, ако някой бе видял. Повдигна палтото си. Старо кафяво палто. После слезе още едно стъпало и водата стигна до над глезените й. Стоеше във водата като парализирана от студа. На площада имаше няколко души, но тя бе толкова тиха: не издаде и най-малък шум, когато най-накрая се остави да падне напред с разперени ръце. Приличаше на голямо дете, което се хвърля в пряспа сняг.
„What a pity that she won’t live. But then again, who does?“26
Валеше леко. Сара и Сейер вървяха плътно един до друг. Водеха Колберг на къс повод. Ситният дъжд проблясваше по острата му козина. Няколко самотни души ускориха темпото — бяха усетили, че дъждът се засилва. Пресякоха площада по диагонал и продължиха по моста. Сейер предложи да минат от другата страна и да повървят из старите квартали с малките им магазинчета. Крачеха бързо, за да се топлят. Спряха на най-високата точка на моста. Наведоха се надолу. Така прави човек на върха на един мост. Чувства радостта от това да е все още жив. Сара погледна изразителното му лице, силно и красиво. Особено очите му и гъстата коса. Тя зарови чело в ръкава на палтото му и се вгледа във водовъртежите.
— Уморен ли си, Конрад?
— Да — призна той. — Случва се.
— Много работа, а?
— Както обикновено, но все пак ходя по тази земя вече четиристотин и четиридесет хиляди часа.
— Много е! — ахна удивена.
— Мм. Знаеш го Якоб. Обича да си играе. Когато му е скучно, взема джобния калкулатор.
За момент Сара за замисли за главозамайващата цифра.
— Сигурно е хубаво да умреш във вода — каза тя.
— Защо? — поиска да узнае той. Не се обърна, просто се взираше надолу, после отмести поглед наляво към шлепа до брега.
26
What a pity that she won’t live. But then again, who does? (англ.). — Жалко, че и тя трябва да умре. Но пък и на нас няма да ни се размине. — Финалната реплика от филма „Блейд Рънър“. — Бел.прев.