— Текила1, дон Яго? — попита Рио бързо.
— Предпочитам чаша студена вода.
— Имаме всичко — усмихна се Рио. — Побързайте момичета! Донесете вино за дон Яго, а за мен текила.
Едното голо момиче се шмугна в палатката. Другото коленичи до водата и изтегли една бутилка вино, вързана с връв.
Имаше още цял куп бутилки, пуснати там за изстудяване. Тези ловци на хора умееха да си създават комфорт дори и в пустошта. Всичко от което имаха нужда, прекарваха с мулета или пък пленниците трябваше да се трепят да носят вместо тях.
Луиза донесе виното, а Мария — текила. Двете напитки бяха налети в подходящи чаши, които блестяха от чистота.
Дон Яго благосклонно потупа Луиза по бузата, а след това тя трябваше да се завърти няколко пъти пред него и да се поразкърши, за да може той да я оцени.
— Хубава стока — каза накрая одобрително. — После ще спя с нея, Рио.
— Разбира се, дон Яго — раболепничеше Рио.
— Преди това обаче, тя трябва добре да се изкъпе — каза Яго. — Хайде, малката, върви! Какво чакаш още? Приятелката ти ще те придружи. Побързайте! Побързайте!
Момичетата се отдалечиха от двамата зловещи мъже.
Рио разседла врания жребец на дон Яго, а господарят седна на седлото и опита виното.
— Трябваше ли да го обесиш, Рио? — едва тогава попита той строго. — Знаеш, че не ни достигат хора. Прекалено много умират в мините. Напоследък само жълтата треска ни отне трийсет души. А и другите неприятности като самоубийства и тям подобни. Трябва ни подкрепление, Рио. Бих искал за в бъдеще по-добре да се държиш с хората. Накарай ги да повярват, че ги чака раят.
Рио неволно се сви под погледа на своя строг господар и учител.
— След като шестимата избягаха, трябваше да сваля маската — оправдаваше се Рио. — Остават един-два дни преход до мините. Освен това този младеж и без друго нямаше да ни влезе в работа. Имаше гангренясала рана на десния крак. Не беше възможно да бъде спасен.
— Всичко е наред — каза дон Яго и направи опрощаващо движение с ръка. За него темата беше приключена.
— Има важни новини — продължи той. — В едно кътче на Югозападно Ню Мексико, казват, имало някакво напълно изолирано индианско племе. Сигурно има много млади и силни хора там. След всичко, което чух, на никого няма да направи впечатление, ако племето изведнъж изчезне. Проблемът е в това, че аз не знам къде точно се намират. Те водят собствен, изолиран от околния свят живот. Ще имаш за задача да намериш местонахождението им. Трябва да са някъде в планината Аламо Уеко.
— Там е и царството на Кийнсбърг — каза Рио.
Дон Яго кимна мрачно.
— Да, Кийнсбърг все още господствува там. Но няма да е задълго, мисля аз. Неговото време свърши, само че той още не го знае.
— Сложихте ли му най-после капан, дон Яго?
— Примката постепенно се затяга — засмя се господарят. — Той вече не може да избегне отмъщението ми. Дори скоро ще има неприятни гости — шерифи от Щатите и съдия-следовател. Заподозрян е в търговия с роби. Трудно ще му бъде да докаже своята невинност. Твърде много следи водят вече към него. Сега трябва да откриеш това тайнствено индианско племе. Тогава всичко може да бъде нагласено така, че подозрението да падне върху стария вълк Кийнсбърг. Ще намерят в неговите земи няколко мъртъвци. А по-точно — онези от индианското племе, които няма да са годни за нашата цел. Не, не… — господарят вдигна ръка. — Не е необходимо да задаваш въпроси. Всичко ще бъде идеално инсценирано.
Рио беше скептично настроен, но не се осмеляваше да възразява. Не би се изложил ненужно на опасността да бъде сметнат за глупак.
— Разбирам, дон Яго — каза той. — Естествено, ще намеря това племе. Какви са те? Апачи? Команчи?
— Нито едно от двете. Това е непознато племе. Никой не знае за тях нищо определено. Предполага се, че става дума за племе на ирокези, което преди двеста години се е преселило на запад.
— И откъде се знае това?
— От легенди край лагерния огън — засмя се дон Яго. — Никой не им вярва, но аз направих своите проучвания и подробно разследвах случая. За мен почти няма съмнение, че това тайнствено племе наистина съществува. И ти ще го намериш, Рио. Бих искал да тръгнеш утре рано сутринта. Откарването на пленниците би могъл да поеме някой друг. Избери си трима или четирима благонадеждни мъже, които да те придружат. Най-добре вземи някои от твоите гринго. Те няма да бият толкова на очи, колкото ако отидеш с тълпа мексиканци. А и гринго винаги надушват неприятностите. Най-добре би било и ти да се облечеш като тях. Без друго приличаш повече на гринго, отколкото на земляците си.