От тази гледна точка, човек би се запитал, как разбират японските майстори това състезание на стрелеца със самия себе си и въобще как го описват. Отговорът им вероятно би прозвучал крайно загадъчно. За тях, състезанието се състои в това, че стрелецът се цели в себе си — и все пак не в себе си; улучва себе си — и все пак не себе си, и така се превръща едновременно в онзи, който се цели, и в самата цел; в онзи, който нанася удара и в онова, което понася удара. Или, ако използваме изрази, най-близки до сърцето на Майсторите, за стрелеца е необходимо да се превърне, въпреки самия себе си, в неподвижен център. После идва върховното и последно чудо: изкуството става „безизкуствено“, стрелбата се превръща в „не-стрелба“, стрелба без лък и стрели; Учителят отново става ученик, Майсторът — начинаещ, краят — начало, а началото — съвършенство.
За хората от Изтока тези тайнствени формули са ясни и познати истини, но за нас те са напълно озадачаващи. Ето защо, трябва да навлезем по-дълбоко в тази тема. Доста дълго време не е било тайна, дори и за нас, европейците, че японските изкуства в тяхната вътрешна форма, произлизат от общ корен, а именно — от Будизма. Това е толкова вярно за изкуството на стрелбата с лък, колкото и за рисуването с мастило, за изкуството на театъра, за чаената церемония, за изкуството на подреждане на цветя, както и за боя с меч (сабя)6. Всички те предполагат духовно отношение в този, който ги следва и всяко от тях го развива по свой собствен начин, като отношение, което в най-възвишената си форма е характерно за Будизма и определя природата на типа човек-свещеник. Нямам предвид Будизма в обикновения смисъл, нито пък тук разглеждам определено съзерцателната форма на будизма, която поради доста достъпната литература е единствената, която познаваме в Европа и за която понякога дори твърдим, че разбираме. Имам предвид Дхяна-будизма, който в Япония е познат като „ДЗЕН“ и изобщо не представлява съзерцание, а напротив непосредствено преживяване на онова, което като бездънна основа на Битието, не Може да бъде осъзнато по интелектуален начин и не може да бъде схванато и интерпретирано, дори и след най-практически и безспорни преживявания. За него важи правилото, че човек го знае, като не го знае. Заради тези си качества, Дзен-будизмът е тръгнал по пътища, които чрез методично потапяне в себе си, водят до осъзнаване, в най-дълбокото дъно на душата на неназоваемата Безосновност и Безкачественост — нещо повече, до обединяване в едно с тях. Във връзка със стрелбата с лък, това е изразено по много експериментален път и вероятно поради това, езикът с който се обяснява може и да подведе. Но накратко, това означава, че духовните упражнения, благодарение единствено на които техниката на стрелбата с лък се превръща в изкуство, ако всичко върви добре, изкуственото става „безискуствено“, са мистични упражнения, и съответно стрелбата с лък при никакви обстоятелства не може да означава само външно действие със стрела и лък, а напротив е вътрешен акт, вътре в самия човек. Лъкът и стрелата са само претекст за нещо, което може да се случи съвсем спокойно и без тях, т.е. само път към дадена цел, а не самата цел. Те са само спомагателни средства за последния решителен скок.
Като имаме предвид, всичко това, нищо не може да бъде по-препоръчително от това, че човек трябва да бъде способен да се обърне към обяснения на Дзен-будисти, които биха му помогнали да вникне в същността. Всъщност, такива не липсват. В своите „Есета върху Дзен-будизма“, Д. Т. Судзуки е успял да покаже, че японската култура и Дзен са тясно свързани, и че японското изкуство, духовното отношение на самурая, японският начин на живот, моралът, естетиката и до известна степен дори и интелектуалният живот на японеца, дължат своите особености на тази Дзен-основа. Като такива, те не могат да бъдат разбрани както трябва от никой, който не е незапознат предварително с тях.
Книгата на Судзуки, от изключително значение, както и изследванията на други японски учени предизвикаха в последно време широк интерес. Общо се приема, че Дхиана-будизмът е роден в Индия. След като преминава през дълбоки промени, получава най-пълно развитие в Китай. Най-накрая той е възприет в Япония, където и до днес се практикува като жива традиция. В последното десетилетие в това духовно направление се откриват неочаквани пътища, чието разбиране е от огромно значение за модерния човек.
6
Меч или сабя — „Дайто“, това е меч дълъг 6,8,58 см, който са носили самураите. „Кодачи“ — това е късият меч. Дискусионен е проблемът в книгите за Изкуствата на Воина, дали трябва да се използва българската дума „меч“ или „сабя“. В книгата „Дух без окови“ на Такуан Сохо, е използвано от редактора означението „сабя“.
Понякога работата със сабя се транслира като фехтовка. Но когато става въпрос за Школи като „Катори шинто-рю“, основана от Иисаза Чойсай Йенао в началото на 15 век, за една от най-старите школи — XII век, Школата „Дайто-рю айки-джу-джуцу“, в случая „дайто“, това е дълъг меч. Ето защо в настоящата бележка се дават следните определения на меч и сабя.
Меч — характерни особености на меча са, че той има право и широко острие и е двустранно заострен. При дългите мечове, ръкохватката е за две ръце, а при късите — за една ръка. По принцип, мечът е тежко оръжие.
Сабя — при сабята, острието е леко заострено и не е широко, както при меча. Характерно за нея е едностранната заостреност. Сабята е леко оръжие по принцип.
Следователно, когато в японския оригинал става дума за „дайто“ или „кодачи“ транслацията трябва да бъде към българското понятие за „меч“, а когато става въпрос за „катана“, тогава — като „сабя“ или Изкуство на фехтовката.